На 9 октомври 1878 г. Руската империя поема управлението на Южна Бесарабия от Румъния. В района по това време живеят около 103 000 българи, разположени в два града и почти 70 села, като Болград е сред най-значимите им центрове.

Промяната е резултат от Берлинския конгрес, който преразглежда Санстефанския договор след Руско-турската война от 1877–1878 г. Южна Бесарабия е върната на Русия, а Румъния получава Северна Добруджа като компенсация. Така българските общности от двете страни на Дунав остават извън границите на новоосвободеното Княжество България.

Българското присъствие в Бесарабия се засилва в края на XVIII и началото на XIX век. След руско-турските войни цели семейства напускат българските земи и се установяват в южната част на Руската империя. На преселниците са давани земя и привилегии, което им позволява да изградят устойчиви земеделски и търговски общности.

Болград постепенно се превръща в средище на българския обществен и културен живот. Градът е свързан с Болградската гимназия, която подготвя бъдещи общественици, политици и просветители за възстановената българска държава. Сред бесарабските българи се развиват училища, църковни общини и местно самоуправление.

Връщането на Южна Бесарабия на Русия възстановява границата, съществувала преди Парижкия мирен договор от 1856 г. Тогава, след Кримската война, Русия отстъпва района на Молдова, която през 1859 г. се обединява с Влашко и поставя основите на Румъния.

Решението от 1878 г. има последици не само за държавите, но и за хората в спорната територия. Българите в Южна Бесарабия отново попадат под руска власт, докато други български общности остават в Румъния, Османската империя или извън пределите на Княжество България. „Берлинският договор раздели българите на пет части“, отбелязва писателят, историк и журналист Георги Пашев в документалната си повест за Съединението.

Това разделение определя съдбата на българските общности за десетилетия напред. Бесарабските българи запазват езика, религията и местната си памет, но политическите граници около тях продължават да се променят. Историята на Южна Бесарабия остава пример за това как решенията на великите сили променят живота на население, което не участва пряко в преговорите за бъдещето му.