На 12 ноември 680 г. в Константинопол започва Шестият вселенски събор, свикан при император Константин Погонат с участието на 170 епископи. Основната му задача е да се противопостави на монотелитството – учение, което признава двете естества в Иисус Христос, но твърди, че Той има само една, Божествена воля. След Петия вселенски събор споровете около монотелитите продължават да разклащат Византийската империя. Император Ираклий дори се опитва да наложи компромис, като заповядва да се признава една воля при двете естества.

Защитници на православното учение стават Йерусалимският патриарх Софроний и монахът Максим Изповедник, който заради твърдостта си във вярата понася отрязване на езика и ръката. Съборът осъжда монотелитството и определя, че в Христос трябва да се признават две естества – Божествено и човешко – и съответно две воли, като човешката воля не противостои, а е покорна на Божествената. Сред отлъчените е и римският папа Хонорий, който подкрепя учението за една воля. Определението на Събора е подписано и от римските делегати – презвитерите Теодор и Георгий и дякон Йоан, което показва върховенството на Вселенския събор в църковните въпроси.

След единадесет години заседанията са подновени в царските Трупски палати, за да се уредят въпроси на църковното управление. Затова съборът е наричан още Пето-шести. Той утвърждава правилата на светите апостоли, на шестте вселенски и седемте поместни събора, както и правилата на тринадесет отци на Църквата. Тези норми по-късно са допълнени и оформят основата на църковното управление, известна като „Номоканон“ или „Кормчая книга“. На Събора са осъдени и някои римски нововъведения, несъгласувани с вселенската традиция – принудителното безбрачие на свещениците и дяконите и строгите пости в съботите на Великия пост.

В същия период Византия предприема поход срещу българите. През лятото на 680 г. император Константин IV Погонат тръгва на война, но търпи поражение. През лятото на 681 г. в Константинопол е сключен мирен договор, с който Византия признава Аспарухова България. България получава Долна Мизия до река Искър, без град Одесос и околното крайбрежие, а се съгласява да прекрати набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След мира Аспарух не безпокои Византия до 686 г., когато Погонат умира от дизентерия. През 681 г. е основана Първата българска държава, която по-късно достига разцвет при книжовните си школи и литература и оказва влияние върху източноевропейските народи.