На 9 октомври 1999 г. в Москва се играе мач, който надхвърля спортното. Русия и Украйна завършват 1:1 на стадион „Лужники“. За Украйна равенството е достатъчно, за да продължи към Евро 2000, докато на Русия ѝ трябва победа. В момент, когато домакините вече виждат успеха, Андрей Шевченко изравнява срещу вратаря Александър Филимонов. Този гол изхвърля Русия от борбата за европейското първенство.

След последния съдийски сигнал Владимир Путин влиза в съблекалнята на украинския отбор. Тогава той е министър-председател на Русия, бивш директор на ФСБ и вече посочен от Борис Елцин за наследник. Путин се обръща към 23-годишния Шевченко: „Ти ли ни вкара?“ След утвърдителния отговор казва: „Добре, ще те запомня“. По-късно тази реплика започва да се възприема не като шега, а като знак за политически контекст.

Бившият треньор на руския национален отбор Олег Романцев описва преживяното след мача като силен шок. „Когато това се случи, сякаш припаднах, бях като робот“, казва той. Според него е получил коняк, а разочарованието било толкова тежко, че мислел за самоубийство.

Мачът се играе в период, когато Русия все още търси самочувствие след разпадането на Съветския съюз. Спортът е сред малкото области, в които държавата може да търси международно признание, а двубоят с Украйна е натоварен с очакване за доказване на превъзходство. Още преди срещата се появи заглавието „Бий, Хохлов, спасявай Русия!“. Формулировката използва и етнически натоварена дума за украинци. След равенството публикацията беше представена като шега, но заглавието остава знак за отношението към мача.

През 1997 г. Леонид Кравчук предупреждава срещу отношението към Украйна като към зависима от Москва територия. „Вие казвате, че отивате на Украйна. Но ние не сме територия, ние сме държава“, заявява първият украински президент.

През следващите години Шевченко се превръща в международна звезда и през 2003 г. празнува спечелването на Шампионската лига със синьо-жълт флаг. В Русия обаче дълго е представян като „нашето момче“, въпреки публичната му принадлежност към независима Украйна.

Споменът за мача се свързва с по-широка поредица от конфликти около украинската държавност – от спора за остров Тузла до Оранжевата революция и Революцията на достойнството. Голът на Шевченко не може да бъде посочен като пряка причина за руската война срещу Украйна. Той обаче се вписва в продължителен процес, в който украинската независимост е възприемана в Русия като политическо и национално предизвикателство. Така един удар с глава на „Лужники“ остава не само футболен спомен. За украинците той е момент на самостоятелно заявяване, а за руската публика – поражение, което дълго се помни като национално унижение.