Думата „чалга“ произлиза от османотурското çalgı, което означава „инструментална музика“. Корените на жанра могат да се проследят поне до XIX век, а вероятно и по-рано.

В Османската империя през XIX век, а възможно и преди това, из селата обикаляли оркестри, които свирели на празненства и по различни поводи. Музиката им била развлекателна и танцувална, а заниманието им било известно като çalgı – „чалгъ“. В тези състави участвали музиканти от различен произход, често роми, които се прехранвали с музика. Те пътували между селищата и съчетавали мелодии и мотиви от районите, през които преминавали. Самите изпълнители били наричани „чалгаджии“.

В българския език понятието „чалгия“ навлязло като обозначение за музикално събитие, на което се изпълняват популярни песни с инструменти. Терминът се използвал широко до края на Третото българско царство. След установяването на тоталитарния строй държавният контрол върху музикалната дейност довел до упадък на занаята на чалгаджиите.

В края на 80-те години този занаят се възражда под влиянието на две успоредни промени – разпадането на тоталитарния ред и засиления интерес на българската публика към сръбския турбофолк. Около 1989 г. се оформя нова вълна от оркестри, които изпълняват фолклорни песни, чужди мелодии и побългарени кавъри, привнесени от съседни държави.

Този тип музика продължава да поддържа едно постосманско културно пространство. Музикалният обмен между балканските страни съхранява спомена за период, в който народите в региона са живели смесено в рамките на Османската империя.