В Иран все повече жени се появяват без хиджаб – промяна, която мнозина определят като една от най-значимите социални последици от протестното движение „Жена, живот, свобода“ през 2022 г. То избухна, след като младата иранка Джина Махса Амини почина в ареста, след като беше задържана за нарушаване на правилата за носене на хиджаб. Властите така и не успяха да възстановят предишното ниво на уличен контрол, а патрулите на т. нар. нравствена полиция се оттеглиха в значителна степен. Това обаче не означава, че задължителният хиджаб е отменен. Режимът и консервативните групи експериментират с други начини да противодействат на промяната, без да предизвикват масови сблъсъци като тези през 2022 г.

Председателят на съдебната власт Голамхосейн Мохсени Еджеи наскоро призова за действия срещу социални „аномалии“, „неприличие“ и „голота“, като поиска прокурорите да координират усилията си с полицията, разузнаването и държавните институции. Паралелно с това привърженици на задължителното носене на хиджаб разпространяват онлайн кампании, които насърчават хората да избягват търговски обекти, управлявани от жени, които не спазват държавния дрескод, и вместо това да подкрепят жените, които го спазват. Така прилагането на правилата се фрагментира и се премества от полицейските патрули към работните места, магазините и достъпа до ежедневни услуги.

Адвокатка от Техеран, пожелала анонимност от съображения за безопасност, предупреждава, че подобни кампании рискуват да задълбочат социалните разделения, вместо да насърчат спазването на социална норма. Според нея това е умишлен опит хората да бъдат категоризирани според идентичността им и настроени едни срещу други. Насърчаването на икономически натиск срещу хора заради външния им вид надхвърля правото на всеки индивид да избира къде да пазарува. Тя отбелязва още, че когато срещу режима се налагат икономически санкции, те се наричат натиск, несправедливост и икономическа война, но когато същата логика се използва вътрешно, за да се принуди част от обществото да промени поведението си, това се представя като „подкрепа за ценности“. Адвокатката оспорва и предположението, че жените, които спазват един конкретен дрескод, по уникален начин представляват иранските социални ценности. Според нея иранското общество е много по-сложно. Публикации на ирански жени показват, че налагането на дрескода може да се прояви и другаде – някои съобщават в социалните мрежи, че им е бил отказан достъп до клиники и банки, защото не са носили забрадка.

Ширин Шамс, иранска политическа активистка в изгнание и директорка на организацията „Женска революция“, която се застъпва за светска държава и човешки права в Иран, вижда в последните кампании опит да се възродят социалните разделения, отслабени по време на движението „Жена, живот, свобода“. По думите ѝ Ислямската република от години се опитва да разделя жените според облеклото им. Тя описва задължителния хиджаб като една от най-важните идеологически линии на иранската държава и твърди, че широкото присъствие на жени без забрадки показва колко далеч е стигнала социалната реалност отвъд официалните очаквания. Според нея подновените кампании целят да възстановят границата между жените, които се подчиняват, и тези, които не го правят.

Саид Пайванди, професор в Университета на Лотарингия във Франция, разглежда конфликта като част от по-широка борба за социален контрол. Според него иранските власти от години правят разграничение между жени, считани за „правилно“ облечени, и онези, определени официално като „зле прикрити“ или „неприкрити“. „Правителството отново превръща телата на жените в социален и морален въпрос, дори във въпрос на сигурност“, казва той. Жена без забрадка не се възприема просто като човек, направил личен избор; за част от политическия елит тя може да е видимо предизвикателство към идеологическия ред.

Макар иранският президент Масуд Пезешкиан многократно да говори за социална сплотеност и национално единство, консервативни фигури от съдебната и политическата сфера продължават да искат по-строго прилагане на правилата за облекло. Това създава нестабилност и разкрива различия в иранския политически елит. Част от елита изглежда осъзнава, че връщането към масови сблъсъци между полицията и жените би могло да доведе до сериозни социални и политически проблеми. Други обаче не са склонни да приемат нормализирането на жени без хиджаб на публични места. Резултатът е нито старата система на всеобхватен уличен контрол, нито прекратяване на задължителните правила за облекло. Вместо това натискът може да се проявява периодично чрез съдилища, работни места, предприятия, административни процедури и социални кампании.

Пайванди смята, че пряката принуда е достигнала границите си и че привържениците на ислямските правила за облекло търсят алтернативни начини за налагане на спазването им. Това може да прехвърли част от тежестта от държавните институции към самото общество. Служител в банка, рецепционист в клиника, работодател, магазинер или клиент могат да се включат в налагането на стандартите дори без присъствието на полицейски служител. Така границата между закона, личната преценка и идеологическия натиск става все по-неясна. Според Пайванди свързването на религията с унижение, изключване и принуда може да отчужди още повече по-младите иранци от религиозните институции. Жените, които избират да носят хиджаб, също могат да бъдат въвлечени в конфронтация, която не са избрали – например ако облеклото им се представя като белег за политическа лоялност.