На 22 октомври литературната история отбелязва две публикации, които поставят началото на различни, но еднакво важни пътища в модерната проза.

През 1926 г. в Ню Йорк излиза „И изгрява слънце“ на Ърнест Хемингуей. Романът е публикуван от „Чарлз Скрибнърс Сънс“ в първи тираж от 5090 екземпляра, а до средата на декември първата и втората отпечатка вече са разпродадени. Книгата отвежда читателя от парижките кафенета до Памплона и празника Сан Фермин. В центъра ѝ са американски и британски емигранти, белязани от Първата световна война, любовни разочарования и усещането, че старите морални ориентири са изчезнали. Хемингуей разказва с кратки изречения, сдържан диалог и отказ от обяснения, оставяйки читателя сам да разчете травмата зад думите. Главният герой Джейк Барнс е журналист в Париж, влюбен в лейди Брет Ашли, но между двамата стоят както невъзможността за пълноценна връзка, така и усещането за поколение, което се опитва да продължи напред след войната. Романът се превръща в един от най-разпознаваемите текстове на американския модернизъм. През 1954 г. Хемингуей получава Нобелова награда „за майсторството му в повествователното изкуство и за влиянието, което е оказал върху съвременния стил“.

На 22 октомври 1931 г. излиза и първото американско издание на „Вълните“ от Вирджиния Улф – в Ню Йорк, две седмици след британското издание на „Хогарт Прес“ от 8 октомври. Датата 22 октомври се отнася именно до американската публикация, а не до първата поява на романа. „Вълните“ е сред най-смелите експерименти на Улф: изграден е от вътрешните гласове на шестима герои – Бърнард, Сюзън, Рода, Невил, Джини и Луис. Те говорят за детството, приятелството, любовта, стареенето и страха от смъртта, докато между монолозите се връща образът на морето и движението на слънцето през деня. Книгата продава над 10 000 екземпляра през първите шест месеца и днес се чете като ключов текст на модернистичната проза – не заради традиционното действие, а заради начина, по който превръща съзнанието, паметта и времето в самия сюжет.

Така 22 октомври събира две книги, тръгнали от различни литературни територии. Хемингуей пише за хора, които се движат през света, за да избягат от миналото си. Улф обръща поглед навътре – към гласовете, от които е изграден един човешки живот.