В текста се разсъждава върху отношенията между фашизма и комунизма. Макар днес фашизмът да носи крайно негативен смисъл, той се е родил именно като реакция срещу болшевизма. Авторът припомня, че Чърчил през 1927 г. е възхвалявал фашизма като средство срещу „руската отрова“. После отбелязва, че и „либерализъм“ е променил значенията си.

В края на 80-те Желю Желев описва фашизма така, че читателят да види приликата със социализма, но приликата не означава съвпадение. Примерът с Coca-Cola и Pepsi показва, че почти еднаквите неща могат да бъдат смъртни конкуренти. Същото важи за фашизма и комунизма: те претендират за едно и също място – душата на масите – и са родени един от друг като огледални образи. Хана Аренд ги определя като два варианта на тоталитарното управление и точно заради това те са непримирими врагове.

След Втората световна война думата „фашизъм“ се превръща в универсално клеймо. Употребата ѝ е манипулативна – едни наричат Путин „фашист“, други го наричат „антифашист“. Авторът сравнява това с наричането на мамелюкския султан Байбарс „кръстоносец“ – независимо че е ужасен владетел, той не е кръстоносец. Комунистите са антифашисти, фашистите – антикомунисти, но това не ги прави добри.

Във втората част се въвежда „розовото християнство“. Терминът тръгва от XIX век като критика към приспособяването на християнството към либералните норми, така че да стане удобно, безконфликтно, лишено от строгите изисквания. В „розовото християнство“ няма грях, Сатана, покаяние, кръст или Страшен съд – то свежда вярата до любов, доброта и душевен комфорт. Човек се смята роден идеален, а щастието се превръща в право.

Според автора идеолозите на „розовото християнство“ майсторски използват подмяната: вместо да разобличават опонента, се представят за него. Тази техника се прилага и при боравенето с думата „фашизъм“. В крайна сметка истинската битка е между Сатана и Бог, а всичко останало е второстепенно. Авторът допълва, че „розовите християни“ сигурно ще го нарекат неграмотна и суеверна бабичка, но това не го притеснява, и заключава с класическото „Картаген трябва да бъде разрушен“.