Според Юлиан Попов фашизмът в България не е внезапно явление, а има дълбоки местни корени, които се спускат отдавна. Той предупреждава да не се самозалъгваме с митове за изключителна толерантност и за спасяването на евреите през Втората световна война – историята не е толкова светла, а настоящето изисква да отворим очите си за случващото се около нас.

Авторът не отрича ролята на външни фактори – руският фашизъм и неговата културна война, както и американски и западноевропейски влияния, оказват въздействие. Но той категорично заявява, че да търсим вината у другите и да обясняваме пловдивските издевателства само с външни зли сили е начин да се отърсим от собствената си вина.

Попов си спомня своя статия отпреди 16 години, провокирана от появата на Facebook група с отвратително заглавие, призоваващо към насилие над роми и бездомни. Тогава групата имала 20 000 членове, които не се криели, а се гордеели със себе си – предимно млади хора от разрастващата се българска средна класа, която според наивни политици трябвало да гарантира демокрацията. Въпреки че групата била блокирана, се появили други подобни, а властите реагирали с пренебрежение, определяйки ги като „интернет глупости“.

Според автора българската нетолерантност, подозрителността и склонността да тормозим слабите създават плодородна среда за организирана омраза и агресия. Институционалното безхаберие пък е благоприятен климат за растежа на екстремистки групи като „Кръв и чест“ и „Младите срещу системата“. Националистическата идеологизация и религиозната затвореност на църквата допринасят за тийнейджърския садизъм, който се представя за оправдано възмездие. В крайна сметка всички ние, които сме допуснали подобни явления, носим отговорност за тях.