В обществото ни има цяла категория хора, които на всяка тема трябва да се покажат като по-интересни, по-критични и по-различни. Това не е истинска оригиналност, а комплексарство, което търси внимание. Особено ярко това личи сред така наречената „демократична общност“ – историци, активисти, политици и журналисти, които сякаш са длъжни да вдигнат пръст при всеки общонароден повод за гордост: от национални празници, през исторически личности, та до връщане костите на Самуил. Вместо да споделят радостта, те вмятат: „Ами то всъщност не е точно така“, „Ама костите какви са?“, „Ама той дали е роден тогава?“, „Ама сигурни ли сме?“, „Ама защо го правим по този начин?“.

Авторът подчертава, че тези уточнения и съмнения не са някакво рядко знание. Всички ги знаем. Проблемът е, че някои хора просто търсят повод да се направят на интересни и с това вгорчават всеки малък момент на радост в страната. Те изпитват гордост, че са казали нещо наопаки, намерили са кусур от десет кладенеца и са уточнили работата с лека ехидна усмивчица – уж защото разбират повече от масата.

Заключението е, че това са жалки комплексари. Затова народът им лепи саркастичното прозвище „умнокрасиви“. А те не пропускат повод да го заслужат.