В края на 90-те години, като студенти по археология, попаднахме на украински език съвсем случайно. Една книга от 1913 година и научни статии на украински ни запознаха с този език, за който знаехме почти нищо. Впечатлиха ни две особености: масовото използване на звука [и], за който украинската азбука има четири знака, както и липсата на думи, започващи с гласна – те получават предходен съгласен звук. Така „кон“ става „кiнь“, „улица“ – „вулиця“, „огън“ – „вогонь“. Текстът ставаше разбираем при бавно четене, но на слух звучеше съвсем различно. През пролетта на 1999 година, все още студенти, отидохме с два „Москвича“ до Киев за археологическа конференция. Личните ни впечатления за езиковата ситуация бяха противоположни – единият от нас чуваше само руски, другият – само украински. В Киев си купих тениска с надпис „Київ – матер міст руських, духовне серце України“. Там забелязах и глаголи като „бачу“ (виждам), както и много думи, по-близки до българския, отколкото до руския – например „червоний“ (червен) и „лiкар“ (лекар). И до днес си спомням колко индивидуален е погледът към езика.