Погрешната преценка

Администрацията на Доналд Тръмп подходи към срещата на високо равнище с китайския лидер Си Дзинпин през октомври 2025 г. с увереност, че държи лостовете за натиск, защото търговският дефицит е на страната на Съединените щати. Американският министър на финансите обясни публично, че Китай изнася за САЩ пет пъти повече, отколкото обратно, и че митата следователно са губеща позиция за Пекин. Много скоро стана ясно, че това е било погрешна преценка.

Търговските войни се губят лесно, когато държавите зависят от износител за трудно заменими ресурси и възприемат търговията като игра с нулев резултат. Китай има ескалационно превъзходство — на всяко ниво на напрежение Пекин може да нанесе на САЩ по-големи щети, отколкото обратно. За да облекчи ограниченията върху редкоземните елементи, в чието производство контролира между 80 и 90 процента, Вашингтон направи отстъпки по митата, технологичния контрол и визовата политика в рамките на различни преговори.

Не всичко или нищо

Неспособността на Вашингтон незабавно да прекъсне икономическите си връзки с Китай, да не говорим за извоюване на отстъпки чрез заплахи, не означава, че трябва да се откаже от икономическата дипломация. В продължение на векове по-малките сили в световната икономика, изправени пред по-могъщ противник, са управлявали отношенията си чрез преговори и избягване на конфронтация. Доскоро именно така Китай, както и почти всички останали държави, възприемаше икономическите си отношения със Съединените щати.

Икономическите отношения не са въпрос на всичко или нищо — в тях има място както за съпротива, така и за сътрудничество, дори когато едната страна очевидно би загубила при открит конфликт. Въпреки дълбокото недоверие и стратегическото съперничество, ползите от търговията и диверсификацията остават значителни и за двете икономики. Китай няма особен интерес от ескалация, защото се чувства комфортно със сегашното положение.

Трупане на запаси

Въпреки десетилетие на предупреждения за рисковете от китайския внос и инвестиции, САЩ не успяха да постигнат съществено отделяне дори на най-чувствителните си индустрии. Намаляването на директния внос просто доведе до по-разтеглени и по-малко прозрачни вериги на доставки. Китай остава източник на редкоземни елементи, специализирани магнити и нискокачествени полупроводници, а дори когато междинните етапи на производство се извършват другаде, зависимостта се запазва. Във фармацевтиката например САЩ могат да внасят генерични лекарства от Индия, но Индия разчита на Китай за суровините и компонентите.

Именно това прави индустриалното отделяне толкова трудна задача: силни икономически фактори са изградили тези връзки, а прекъсването им е бавно и скъпо. Затова най-важният краткосрочен приоритет на Вашингтон трябва да бъде натрупването на запаси от стратегически стоки, чийто краен източник е Китай. Досегашните администрации се опитваха да стимулират алтернативни източници чрез по-широк достъп до американския пазар и дори прибягваха до мита и ограничения в опит да предизвикат спонтанно местно производство чрез недостиг — подход, който не проработи.

Междувременно американски представители пропиляха предишни срещи и преговори в опити да убедят Пекин да увеличава вноса на нестратегически стоки — именно онези, които Китай цени най-малко. Износът на пътнически самолети и соя не намалява непосредствената уязвимост, нито подобрява макроикономическите основи на САЩ. Напротив, когато Вашингтон настоява за такива продажби, той позволява на Пекин да противопоставя Съединените щати на съюзниците им, например чрез двустранни сделки за Boeing или Airbus, което отслабва единния фронт срещу икономическата принуда.

Урокът от октомври

На срещата през октомври 2025 г. двете страни сключиха споразумение за временно намаляване на митата в замяна на частично облекчаване на ограниченията върху износа на критични материали от Китай. Така администрацията на практика се отказа от стратегическите си цели, щом се оказа, че зад демонстрацията на сила стои слабост. Тъй като споразумението изтича през ноември, Вашингтон може да се изкуши просто да го удължи. Вместо това е нужен по-амбициозен договор с многогодишни широкомащабни покупки на критични стоки, за които САЩ нямат алтернатива, подкрепени с държавни гаранции и дори директни покупки за създаване на стратегически резерви. В замяна САЩ могат да позволят на Китай да внася повече технологии, в които все още имат предимство.

Подобно споразумение е по-постижимо, отколкото изглежда. Дори по време на Студената война Съветският съюз и САЩ сключваха серия от зърнени сделки, а ембаргото на Джими Картър след нахлуването в Афганистан не попречи на Роналд Рейгън и Джордж Х. У. Буш да ги подновят и разширят. Заплахата Китай трайно да прекъсне доставките си, макар и реална, е преувеличена: Пекин има интерес да изнася, за да компенсира слабото вътрешно търсене и свръхкапацитета си, а широкото използване на експортни забрани е скъпо, провокира ответни мерки и насърчава създаването на враждебни алтернативни системи. Прекомерните финансови санкции на самите САЩ вече ускориха изместването от долара към платежни системи, ръководени от Китай.

Историята показва същото: преди Втората световна война Япония продължава да внася енергия и каучук, като дори през 1941 г. до 40 процента от военните ѝ доставки идват от САЩ; Германия и Съветският съюз търгуват с технологии и петрол по време на инвазиите си в Полша; търговията между Франция и Германия остава стабилна в десетилетието преди Първата световна война.

Инвестиции в успеха

Съвременният еквивалент на древната размяна на заложници са преките чуждестранни инвестиции. Компаниите създават присъствие в съперничещи държави, прехвърлят технологии и управленски практики, а това присъствие носи символична стойност и взаимна обвързаност. Статистически преките инвестиции са свързани със създаване на работни места с над средните възнаграждения, повече разходи за научноизследователска дейност и по-малко прекъсвания на доставките. Точно такъв обмен стои в основата на икономическите споразумения на САЩ с Европа, Япония и Южна Корея.

Отношенията с Китай са различни и много американски компании се разочароваха от ограниченията върху репатрирането на печалби, пазарния дял и защитата на интелектуалната собственост. Двустранните потоци от преки инвестиции са намалели с около 90 процента спрямо пика през 2016 г. Но стимулите и ползите остават, а нетният ефект за САЩ дори се е увеличил с напредъка на Китай в батериите и електромобилите. Затова Вашингтон трябва да използва достъпа до американския пазар, за да привлича китайски инвестиции, а не за да настоява за повече износ. Рейгън и Буш привлякоха японски и германски инвестиции в автомобилостроенето и химията, а самият Китай изгради индустрията си именно чрез чуждестранни инвестиции. Публичната критика срещу лицензионното споразумение между Ford и китайския производител на батерии CATL пренебрегва този шанс, а допълнителният риск от загуба на технологии при съвременните кибератаки и обратно инженерство е минимален.

Време е за сделка

Срещата беше отрезвяване за администрацията и за противниците на Китай от двете партии, но даде полезен урок: нито двустранните търговски заплахи, нито изключването на Китай от американската икономика ще донесат лесна победа. САЩ се нуждаят от време, за да намалят зависимостта си от концентрирани източници на критични ресурси и да възстановят съюзите си. Тъй като китайското ръководство смята, че времето е на негова страна, срещата трябва да се използва, за да се стимулира Пекин да предостави това време чрез взаимноизгодни търговски отношения.

Първата стъпка е връщане към формите на икономическа дипломация, отдавна използвани от държави, които невинаги постигат своето: преговори от позиция на относителна слабост и съзнателно използване на оставащата взаимозависимост за изграждане на устойчивост. Историята показва, че дори привидно неизбежни противници продължават да търгуват и да си сътрудничат, а икономическите и демографските проблеми на самия Китай правят мира и износа изгодни за него. Няма гаранции, че взаимозависимостта ще предотврати бъдещ конфликт, но мащабният внос, обменът на американски стоки за критични запаси и своеобразната размяна на икономически заложници под формата на инвестиции ще дадат нужното време и ресурси. Двустранната икономическа дипломация започва с признаването на взаимозависимостта с потенциален противник — и не бива да приключва дотам.