През лятото на 2025 г., докато помага за гасенето на пожара край Илинденци в Пирин, екологът Румяна Иванова става свидетел на нещо, което я потресава – под пламъците на вековната гора започва да гори самата земя. „Земята гореше под краката ни“, разказва тя. Оказва се, че огънят е обхванал натрупания през вековете торф, а това е един от най-коварните видове пожари.

Торфът представлява пласт от частично разградени растителни остатъци, който се образува в постоянно преовлажнена и бедна на кислород среда. Натрупването му е изключително бавно – в планините торфените мъхове растат само с няколко милиметра годишно. Въпреки че торфищата заемат едва около 3% от сушата, те съхраняват повече въглерод от всички световни гори заедно.

Тази уникална способност зависи изцяло от водата. Докато торфът е влажен, той остава естествено защитен от огън. Но при продължителни суши, по-високи температури и пресушаване на влажни зони водното ниво пада, а торфът се превръща в гориво. Когато пламъците достигнат до него, огънят потъва под повърхността и започва да тлее десетки сантиметри в дълбочина.

Именно това прави торфените пожари толкова трудни за овладяване. Дори когато отгоре няма видими пламъци, под земята огънят продължава да се разпространява. Понякога тлее с месеци, презимува под снега и пламва отново през пролетта – тогава говорим за т. нар. зомби пожари.

Последиците са тежки: в атмосферата се отделят огромни количества въглерод, натрупвани в продължение на хилядолетия, разрушават се местообитания, а торфеният пласт може да бъде загубен завинаги. Гората може да се възстанови за десетилетия, но нов торф се образува векове.

В България опасността съществува в два типа екосистеми. Високопланинските торфища се срещат в Рила, Пирин, Витоша, Западните Родопи, Стара планина и Средна гора. Точно такъв е случаят с пожара в Илинденци, при който огънят продължава да тлее и се появява на стотици метри от първоначалното огнище. Равнинните и крайречни влажни зони като Драгоманското блато, Сребърна и част от крайдунавските блата също крият риск – при пожара в Драгоманското блато през 2020 г. изгоряха около 80% от растителността, а мястото все още се възстановява.

В световен мащаб торфените пожари стават все по-чести. Анализ на рекордния сезон в Канада от 2023 г. показа, че 75% от въглеродните емисии са дошли от изгарянето на почвата и торфа. В Индонезия пресушени тропически торфища горят с месеци и причиняват тежко замърсяване на въздуха.

Най-добрата защита от подобни бедствия е възстановяването и опазването на естествения воден режим. Затварянето на отводнителни канали и запазването на естественото водоснабдяване на торфищата не само пазят биоразнообразието, но и предотвратяват превръщането на почвата в скрито гориво. Докато торфът остава влажен, той продължава да изпълнява най-важната си роля – да държи въглерода заключен под земята.