Фашизъм, който не прилича на стария

Терминът „фашизъм“ отново навлезе в коментарите, телевизионните дебати и политическия анализ. Проблемът е, че той извиква в съзнанието картини от друга епоха – маршируващи колони, еднакви лозунги, поздрави под черни и кървавочервени знамена. Тези образи принадлежат на Европа между двете световни войни, на свят, за който смятаме, че е приключил. Затова въпросът е какво представлява фашизмът днес и как той може да ни помогне да разберем технологичните, социалните и политическите процеси на нашето време.

Две нови книги се опитват да отговорят: „Фашизмът на края на времената“ на есеистката Наоми Клайн и режисьорката Астра Тейлър и „Nerd Reich: Фашизмът в Силициевата долина и войната срещу демокрацията“ на журналиста Жил Дюран.

Краят на времената като политическа програма

Според Клайн и Тейлър това, на което сме свидетели, не е повторение, а еволюция. Фашистките идеологии са се слели с апокалиптичен светоглед: убеждението, че нещо монументално е към своя край, и готовността да се отговори на тази „истина“ с безскрупулна жестокост. Сривът на икономическите, институционалните и екологичните системи се приема за неизбежен – жилищата стават недостъпни, разходите за живот непосилни, екосистемите се рушат.

Ключовото е, че в тази логика кризата не трябва да бъде решена, а ускорена. Хаосът е родилната мъка преди един по-славен свят. Апокалиптичната религия и политическият фашизъм се срещат точно тук: настоящият свят е покварен и не подлежи на спасение – той трябва да бъде изпепелен и изграден наново, или просто изоставен в полза на по-висш рай. За привържениците на този светоглед краят вече е настъпил и само ускореният преход – сценарий „победителят взема всичко“ – позволява на избраните елити да оцелеят или дори да процъфтяват.

Месиански мечти, облаци и бункери

Книгата развива тезата си в три части. Първата проследява раждането и възхода на ционистката мечта до днешното ѝ проявление като проект за геноцидно преосноваване в Газа, където „славният следващ етап“ на едно общество се гради върху пепелта на друго – не заради възмездие или национална сигурност, а заради космологична цел, предречена в пророчества.

Втората част анализира вярата на технологичните гиганти в изкуствения свръхинтелект и в утопията, която той би могъл да създаде. Реториката за екзистенциалния риск от „Сингулярността“ – моментът, в който машините придобиват съзнание и границите между хора и машини се заличават – обслужва преди всичко интересите на онези, които я разпространяват: тя насочва инвестиции и внимание към технологиите и затвърждава властта на тези, които вече я притежават. Тези предупреждения не са нови, но напоследък заемат централно място в медиите – от Върховния комисар на ООН за правата на човека до самия „кръстник на изкуствения интелект“.

Третата част описва стремежа Съединените щати да бъдат превърнати в укрепен бункер срещу бъдещи заплахи, включително чрез изгонване на чужденците, обвинявани, че рушат чистотата на нацията. Елитите планират да оцелеят след апокалипсиса със собствена технологична инфраструктура: етнодържави, финансови мрежи и буквални бункери. Срещу това Клайн и Тейлър противопоставят призив да останем тук и сега и да приемем увредената си реалност, вместо да я предадем – заедно с демокрацията – на авторитарен ред на опожарената земя. Като защитник на такова мислене е посочен кметът на Ню Йорк Зохран Мамдани, чиято кампания възхвалява кулинарното разнообразие, фестивалите и общностите на града.

Книгата внимателно разграничава изопачените версии на юдео-християнството, използвани от фашистките идеолози, от общоприетите тълкувания на християнското учение. Именно вековните християнски призиви за обич към ближния – включително към мигранта – отчасти мотивираха антифашистката мобилизация срещу депортациите в Минесота, където църкви и религиозни организации се включиха в протести, раздаваха храна и оказваха помощ. Крайнодесните фундаменталисти, за разлика от тях, избирателно подбират удобни пасажи от Библията и пренебрегват основните ѝ повели – да постъпваш справедливо, да обичаш милосърдието и смирено да ходиш с твоя Бог.

Слабостта на труда е в метода: фокусът върху конкретни хора, места и събития пречи на системния анализ на идеологиите. В резултат „фашизмът на края на времената“ изглежда неразривно свързан с егоцентрични фигури – от политици до технологични магнати, като президентът Доналд Тръмп се превръща в постоянен мотив. Затова твърдението в края на книгата, че това явление не се свежда до Тръмп и ще го надживее, влиза в противоречие със самия разказ. Ако извадим елитите от уравнението, как изглежда този фашизъм, когато се впише в ежедневието?

Nerd Reich: новата аристокрация на Силициевата долина

Дюран насочва погледа си към Силициевата долина и към това как най-богатите хора в света изграждат нов политически ред. Неговият главен герой е Питър Тийл – милиардер, съосновател на PayPal и Palantir, човек, който слива бизнес, политика и религия в ужасяваща концентрация на власт. За Дюран Тийл е централната фигура на нова форма на фашизъм, насърчавана от долината – чрез дарения, книги и публични речи – и поставяща политически „диагнози“ и визии за бъдещето, които резонират в коридорите на властта. Произходът на тези идеи авторът търси в книгата „Суверенният индивид“ от 1997 г., посветена на прехода към информационната ера, макар и без задълбочен анализ на самия текст.

Кръгът от богати фашисти, описан от Дюран, включва както технологични предприемачи, така и политически фигури – Илън Мъск, вицепрезидента Джей Ди Ванс, Сам Алтман от OpenAI, но и по-малко известни имена като Баладжи Сринивасан, който застъпва „окончателното отделяне“ на долината от Съединените щати, или Марк Андреесен, който настоява за ускоряване на технокапитала и говори с пренебрежение за демокрацията. Всеки от тях използва богатството си, за да си осигури политическо влияние и да наложи собствената си визия за обществото.

Технофашизмът, по Дюран, съчетава мощни технологии – изкуствен интелект, криптовалута, социални медии – в услуга на авторитарни цели, които облагодетелстват малка, тясно свързана група олигарси, стремящи се да приватизират общественото благо и да елиминират демокрацията. Систематичният анализ обаче липсва: какви са фундаменталните ценности на технофашизма, как точно технологиите служат на авторитарни цели и какви са последствията извън американския балон? Най-близо до отговор са два кратки пасажа, според които технофашизмът адаптира идеологията към ерата на изкуствения интелект, контролирайки реалността чрез алгоритми и използвайки следващото поколение дронове убийци – всичко подхранвано от система за рисков капитал, която, изчерпала запасите си от „еднорози“, сега ловува Антихристи, за да утоли жаждата си за ускорение.

Силните страни на книгата идват от журналистическия ѝ подход: десетгодишен опит, живописен език и сцени от сърцето на долината – като проследяването на изборите за градски съвет на Сан Франциско, където приток на пари от технологични гиганти цели да измести местната политика надясно, описано като зрелище, от което лъха на фашистки косплей. Слабостта е същата: главите се разпадат на десетки портрети и анекдоти, свързани с най-тънки нишки. Читателят се потапя във вихрушка от имена, дати и места – Гари Тан от Y Combinator, Сам Банкман-Фрийд и основаната върху измама борса FTX, Мишел Стивънс и организацията Acts 17, Брайън Джонсън и вярата му, че ще живее вечно благодарение на специално създаден за него еликсир, Къртис Ярвин и антилибералните му идеи, намерили аудитория във Вашингтон. Как точно подробният разказ за живота на Ярвин – включително любовните му връзки и употребата на психоактивни вещества – хвърля светлина върху идеите му за превръщането на държавата в стартъп, остава да прецени самият читател.

Как технологиите превръщат идеологията в система

И двете книги възприемат подход на значимата фигура: фокусът пада върху влиятелен политик, арогантен основател на стартъп или инвеститор с огромни ресурси – личности, способни да мобилизират колосални средства, за да превърнат визиите си в реалност. Това създава завладяващи сюжети, защото става дума за хора с имена, които могат да бъдат подведени под отговорност. Но остава без отговор откъде произтичат тези стремежи, как са се адаптирали към нашето време, какви недоволства и желания стоят в основата им и как тези ценности привличат обикновените граждани.

Отговорът може да се търси в три функции на технологиите. Първо, те усилват фашистките идеи, като ги превръщат в практика и осигуряват механизми за разграничаване и господство – пример е партньорството на Palantir с имиграционните служби на САЩ за организиране на депортации въз основа на анализ на данни, при което идеологията се превръща в работеща система от платформи, софтуер и сървъри, лесна за наемане и въвеждане в експлоатация. Второ, технологиите отчуждават хората и създават вакуум в смисъла, който се запълва от мощни митологични наративи – като теорията за „Голямата подмяна“ – свеждащи сложни кризи, от разходите за живот до климатичните промени, до един ярък образ и една изкупителна жертва: мигранта, както показаха протестите в Австралия. Трето, технологиите манипулират съзнанието, като създават среда, която експлоатира човешките желания и с времето насърчава разпространението на крайни идеологии – инфлуенсъри от т.нар. маносфера превръщат мизогинията, несигурността и ксенофобията във вирусно съдържание, а радикализирани активисти описват ефект на засмукване, при който медиите постепенно ги тласкат към все по-крайни възгледи и агресивни, дехуманизиращи убеждения.

Взети заедно, двете книги осветляват фашистките тенденции, които все повече проникват в нашата епоха. Това не е проблем на други места и времена – той ни засяга тук и сега. Разбирането на логиката, залегнала в основата на този феномен, е първата стъпка към противодействието му.