Делегация на Саудитска Арабия, Турция и Пакистан посети Техеран на 26 октомври. В нея участваха саудитският министър на отбраната принц Халид бин Салман, пакистанският началник на армията фелдмаршал Асим Мунир и ръководителят на турското разузнаване Ибрахим Калън. Те разговаряха с високопоставени ирански представители, включително Мохсен Резаи и президента Масуд Пезешкиан. Срещата не доведе до обявен политически пробив или обвързващо споразумение в сигурността, но страните се договориха да продължат диалога и да засилят сътрудничеството за регионален мир и сигурност.

Основното значение на визитата е, че тя съчетава посредничество с възпиране. Трите държави имат общ интерес да не допускат войната да се превърне в по-широк регионален конфликт, който да застраши енергийната сигурност, морските маршрути и икономиките им. Инициативата се разглежда и на фона на споразумението за взаимна отбрана, подписано в Мека на 7 август, според което нападение срещу една от страните се счита за нападение срещу всички. Затова контактите с Техеран не означават отстъпление от отбранителните ангажименти, а опит да се предупреди Иран, че продължаващата ескалация може да промени стратегическите сметки на съседите му.

За Иран посещението е възможност да покаже, че не е напълно дипломатически изолиран, да облекчи натиска и да използва каналите на трите държави за комуникация със САЩ. Техеран обаче е изправен пред дилема: отстъпки под натиск могат да бъдат възприети като слабост и да отслабят преговорните му позиции. Затова въпросът не е само дали Иран иска преговори, а какви условия и гаранции е готов да приеме и доколко може да отдели ядрените и военните въпроси от регионалните договорености за сигурност.

Ормузкият проток е ключово изпитание, защото рисковете за корабоплаването засягат международните енергийни пазари и търговията, а не само Иран и САЩ. Иран има потенциален инструмент за натиск, но използването му може да разшири кръга на засегнатите държави и да засили координираните мерки срещу заплахите за корабоплаването. Ситуацията се усложнява от различията между Вашингтон и Техеран за поредността на стъпките: Иран иска облекчаване на икономическия натиск преди преговори, а САЩ — отстъпки или гаранции преди смекчаване на натиска.

Нападенията на хутите срещу Саудитска Арабия са пряко изпитание за резултатите от визитата. Рияд се нуждае от практични гаранции за сигурността на територията и жизненоважните си съоръжения. Общото съгласие за укрепване на регионалния мир не е достатъчно, ако атаките продължат. Важно е да се прави разграничение между влиянието на Иран върху хутите и предположението, че Техеран контролира всяко тяхно решение. Реалният напредък изисква проверяеми договорености, ясно разпределение на отговорностите и отчитане на местните фактори в Йемен.

Турция и Пакистан също преследват собствени интереси: да ограничат военните рискове, да защитят икономическите си връзки и да затвърдят позициите си в бъдещата регионална архитектура за сигурност. Посредничеството им не означава пълен неутралитет. Резултатите от посещението трябва да се оценяват на три равнища — дипломатическо, свързано с поддържането на отворени канали; сигурностно, свързано с атаките, Ормузкия проток и риска от ескалация; и стратегическо, свързано с това дали тристранната инициатива ще се превърне в постоянна рамка за координация. Към момента потвърденият резултат е продължаване на диалога, но не и прекратяване на войната, гарантирано отваряне на протока или нови американско-ирански преговори. Истинското изпитание предстои: дали след срещите ще последват конкретни стъпки или инициативата ще остане само временно управление на кризата.