В рамките на международния проект ITER успешно са приключили изпитанията на една от най-масивните свръхпроводящи магнитни намотки — тороидалната полева бобина №17 с тегло 330 тона. Съоръжението е охладено до минус 269°C (4 K) и е подложено на работен ток от 34 000 ампера, което е половината от проектния максимум от 68 000 ампера. Тестът е ключова стъпка преди окончателния монтаж, тъй като след сглобяването в подземната шахта корекции няма да бъдат възможни.

Изпитанията са проведени в специализираната криогенна инсталация Magnet Cold Test Facility, която позволява изолирана проверка на компонентите. Инженерите са измерили реалното изместване и деформация на 330-тонната конструкция под действието на гигантски електромагнитни сили и са ги сравнили с математическите модели. Преди това на същата площадка е тествана бобина №7 при 10 000 ампера, което е помогнало за калибриране на системите за ранно откриване на свръхпроводимо гасене и за проверка на електрическите връзки.

Подготовката и изпитването на бобина №17 са завършили в края на октомври, след което тя е преместена в склад. Реакторът ще използва общо 18 тороидални елемента, шест полоидални намотки и централен соленоид, чието магнитно поле ще бъде достатъчно силно, за да задържи цял самолетоносач. Производството на компонентите е разпределено между различни държави: централният соленоид е изработен в САЩ, а една от най-големите полоидални намотки идва от Русия.

Следващата стъпка е изпитването на резервната тороидална бобина №19. Охлаждането ѝ до 4 K е насрочено за пролетта на 2027 г.; първоначално тя ще бъде тествана при 34 000 ампера, а след това при пълно натоварване от 64 000 ампера. Целта е да се провери надеждността на високоволтовата изолация и да се оценят рисковете от механични деформации в свръхсилни магнитни полета, поради което компонентът ще получи допълнителна подсилваща рамка. Предвидени са и целенасочени термални стрес тестове, за да се установят границите на сигурност на свръхпроводимостта.

Въпреки техническия напредък проектът изостава значително от първоначалния график. Стартът на научната експлоатация е бил предвиден за 2024 г., а първото производство на плазма — за 2025 г., но сроковете са изтеглени към 2034 г. Причините включват технологични затруднения, пандемични ограничения, проблеми в логистичните вериги и отстраняване на дефекти във вакуумната камера и топлинните щитове.

Първите експерименти ще започнат с водородна и деутериева плазма — по-предпазлив подход от първоначалните амбиции. Пълният проектен плазмен ток от 15 мегаампера се очаква през 2036 г., а решаващият етап с деутериево-тритиева смес е планиран за 2039 г. Тогава реакторът трябва да демонстрира термоядрена мощност от 500 мегавата при входящо нагряване на плазмата от 50 мегавата, което би осигурило десетократно превишение на произведената енергия над вложената — макар и с четиригодишно закъснение спрямо първоначалните прогнози.