Съединението на Княжество България и Източна Румелия е резултат от дълга подготовка, организирана от Българския таен централен революционен комитет в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов.

През пролетта на 1885 г. комитетът пропагандира обединението чрез вестник „Борба“ и публични демонстрации. Сред тях най-масова е възпоминателната проява на Бузлуджа на 17 юли, събрала хора от цялата област и от Княжеството. Към каузата е привлечена опозиционната Либерална партия, а комитетът установява контакти с висши офицери в румелийската милиция, сред които капитан Райчо Николов, капитан Сава Муткуров и майор Данаил Николаев. Последният одобрява идеята, но остава резервиран към липсата на конкретен план.

Първоначално е предвидено Съединението да бъде обявено на 15 септември, но бунтът в Панагюрище на 2 септември, потушен от полицията, принуждава комитета да ускори действията. На 4 септември бунтовници, предвождани от Чардафон, обявяват Съединението в Голямо Конаре и се отправят към Пловдив. Правителството на Иван Ст. Гешов се опитва да спечели руска подкрепа, но руският представител в Пловдив категорично отказва.

В нощта срещу 6 септември въоръжени части под командването на Данаил Николаев установяват контрол над Пловдив, отстраняват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич и съставят временно правителство начело с Георги Странски. Едва след това княз Александър I и министър-председателят Петко Каравелов, които не са били посветени в детайлите на преврата, решават да подкрепят Съединението. Обявена е мобилизация на войската, а Народното събрание на извънредна сесия одобрява мерките и отпускането на десетмилионен кредит.

Русия обявява недоволството си от несъгласуваната акция, а Сърбия, подкрепяна от Австро-Унгария, напада България на 2 ноември 1885 г. След победата на българската армия при Сливница и Букурещкия договор от 19 февруари 1886 г. войната приключва без промяна на границите.

Международното признание на Съединението идва с Топханенския акт от 24 март 1886 г., подготвен от Илия Цанов и неговия екип и подписан от Кямил паша. Благодарение на руската дипломация и лично на император Александър III Бургас и областта остават в Княжеството, но Кърджалийска околия и Тъмръшките села са откъснати. С акта България и Османската империя се договарят за общо правителство, парламент, администрация и армия. Единствената формална връзка с Високата порта е запазена до 1908 г., когато българският княз престава да бъде назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.