На 29 септември 1918 г. България подписва Солунското примирие с Антантата и излиза от Първата световна война. Договорът превръща в заложници всички български военнослужещи на запад от Скопие. В плен попадат три дивизии – 100 000 войници – и 14 полкови знамена.

Френското командване нарежда предаването на знамената на пленените части. Укриването на знаме се наказва със смърт. Въпреки това всички знамена са спасени с риск за живота на офицери, подофицери и войници. Те ги крият под дрехите си, във възглавници, в тайници и хралупи, а след бягства и нощни преходи успяват да ги върнат непокътнати в България. Всеки войник е знаел къде е знамето на полка му, но нито един не го предава за по-добра храна, легло, пари или дори след мъчения.

Знамето на 1-ви пехотен Софийски полк е спасено от капитан Любен Кузупов и поручиците Златев и Петков. Те организират бягство от заложническия лагер и отнасят полковата светиня в София.

Командирът на Врачанския полк полковник Иван Башавлиев строява частта и заявява, че няма по-голямо безчестие за войника от предаването на свещеното знаме на врага. Той заповядва на командира на 12-та рота, запасния поручик Ангел Янчев от Враца, който е и знаменосец, да изгори знамето. Поручикът вместо това изгаря калъфката, скрива истината и препасва полковата светиня около кръста си. Така с риск за живота си пази знамето девет месеца.

27-ми пехотен Чепински полк също организира група войници, които със съзнанието, че могат да бъдат разстреляни, връщат знамето в родината. На 24 май 1919 г. войниците от полка все още са заложници на французите. Младите попълнения в Чепино (Велинград) полагат тържествена клетва под спасеното бойно знаме.

15-ти пехотен Ломски полк – В. Шишков организира спасяването на знамето. През нощта на 3 срещу 4 октомври 1918 г. той и подполковник Христо Младенов скриват знамето в сандъче и го заравят. За да заблудят французите, изгарят калъфа, в който няма знаме. На 4 октомври 1918 г. полкът се предава на французите в Скопие. По-късно капитан Петко Капитанов, поручик Страхил Митев и фелдфебел Доно Велков укриват знамето. На 6 февруари 1919 г. го предават на полковник Йосиф Петров. Използвайки позицията си на свръзка при френското главно командване в Солун, той успява да го предаде на началника на щаба на 10-та дивизия в Гюмюрджина полковник Вълков, който го връща в Министерството на войната.

52-и пехотен Моравски полк – командирът полковник Стефан Соларов заповядва знамето да бъде спасено. Поручик Цветко Митков, подофицер Цено Лозанов и девет войници тръгват в полунощ на 3 октомври 1918 г. към България със знамето. Пристигат на 10 октомври 1918 г. във Враца.

Знамето на 25-и пехотен Драгомански полк е спасено от капитан Веселинов, командир на нестроевата рота, старши подофицер Паунов и трима войници. Те скриват знамето в куртката на знаменосеца, а металните части – в торба. През Смедерево, Лом и София спасяват светинята на полка. Предадени са и 173 000 лв. от полковата каса.

Солунското примирие е временно споразумение. Окончателният мир е наложен с Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. Той отнема територии, налага тежки репарации и свежда армията до 20 000 души. Примирието на България предизвиква ефект на домино: Османската империя капитулира на 30 октомври, Австро-Унгария – на 3 ноември, а Германия – на 11 ноември 1918 г. България става първият пробив в лагера на Централните сили и ускорява края на войната.

Цар Фердинанд е принуден да абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си Борис III. Новото правителство запазва монархията, но страната остава под тежък съюзнически контрол. Солунското примирие от 29 септември 1918 г. е съдбоносен момент – крах на мечтата за национално обединение и начало на дълбока политическа и социална криза. Въпреки поражението, героичното спасяване на бойните знамена остава едно от най-светлите свидетелства за българската воинска чест и непримирим дух.