Смъртното наказание в България има дълга и мрачна история, белязана от промени в законите и политическите режими. В древността хан Крум наказва със смърт клеветници и крадци. След покръстването наказанието обхваща ерес, убийства и държавни престъпления, а екзекуциите са публични – чрез обезглавяване, обесване или хвърляне от скала. След Освобождението Търновската конституция ограничава смъртната присъда, но Наказателният закон от 1896 г. я въвежда трайно за тежки криминални престъпления, а методът е обесване. По време на социализма разстрелът става основно средство, а присъди се налагат не само за убийства, но и за шпионаж, валутни спекулации и корупция. Правото на помилване принадлежи на държавния глава – от царя до Държавния съвет по време на комунизма, а след 1990 г. – на президента. Последната екзекутирана жена е акушерката Елина Златанова, разстреляна на 8 март 1988 г. за убийството на двете си деца. Последната екзекуция в страната е на Георги Алински на 4 ноември 1989 г. След промените, на 20 юли 1990 г. е въведен мораториум, а президентът Петър Младенов помилва първите 13 осъдени. През следващите години съдилищата продължават да произнасят смъртни присъди, но те не се изпълняват. На 10 декември 1998 г. Народното събрание окончателно отменя смъртното наказание, а през 1999 г. вицепрезидентът Тодор Кавалджиев заменя присъдите на последните 22-ма затворници с доживотен затвор. Така общо 35 души отървават разстрела. Сред тях са известни престъпници като Здравко Гаргата и Пламен Кънчев, чиито смъртни присъди са заменени. Днес България, като член на ЕС, е обвързана с Хартата на основните права, която забранява смъртното наказание, а спомените за разстрелите остават само в архивите.