Славянск и Краматорск са се превърнали в зона на активни военни действия. Всеки ден десетки хора напускат района, а останалите живеят под постоянен страх от въздушни удари. На 11 октомври три руски авиобомби нанасят сериозни поражения в жилищен район на Славянск. Една от бомбите напълно разрушава входа на пететажен панелен блок, седем души са ранени.

Татяна, която живее отсреща, в момента на атаката готвела в кухнята. Тя разказва за силен взрив и строшено стъкло, но се отървала без драскотина. По думите ѝ бомбата е поразила втория етаж, където този ден не е имало никого. На четвъртия етаж живеела жена, която крещяла неистово; спасителите я измъкнали, а след това цялото стълбище се срутило. Татяна не иска да напуска Славянск, макар да е обявена евакуация. Пенсията ѝ е 3400 гривни, а помощта за преселване – 2000 гривни. Според нея с тези 5000 гривни не може да се преживее, при положение че наемите за апартаменти стигат до 20 000 гривни на месец.

На следващия ден малкото останали жители на засегнатите многоетажни сгради продължават да отстраняват щетите. Още преди хората да се съвземат от първата атака, последва втора. Този път е поразена сградата, в която се помещават пункт за стопляне, наричан от украинците „пункт на несъкрушимостта“, и бюро на Червения кръст. Най-малко осем души са пострадали. При сигнал за самолет в небето спасители и хора напускат сградата към най-близкото укритие. Жителите изглеждат уплашени, но не бързат да се скрият в мазетата – на пейките пред блока чакат отмяна на въздушната тревога.

Наталия идва в квартала, за да се грижи за сестра си близначка, която вече не може да се движи. Днес не успяла да купи хляб, но е донесла сухари. На пазара работят отделни сергии, но хляб не се продава всеки ден. Тя не иска да замине, защото не желае да изостави болната си сестра. Наталия тръгва навреме, за да се прибере по светло, а до дома ѝ има почти четири километра пеша. Общественият транспорт не се движи от 10 октомври – откакто в съседния Краматорск бяха ударени два автобуса и загинаха 30 души.

Центърът на Славянск е почти напълно разрушен от руските бомби. Въпреки това там все още работят някои кафенета и магазини. Ако преди войната в града са живели около 100 хиляди души, днес са останали не повече от 20 хиляди. По улиците преобладават възрастни хора, които нямат възможност да напуснат. На улица, покрита с мрежи срещу дронове, две възрастни жени разговарят. Ирина казва, че вече не помни кога за последен път е спала през нощта. Взима валериан, но той не помага. Страхува се, но няма къде да отиде – има две котки, а не я приемат с тях. За нея котките са всичко, което има.

Ирина описва ежедневието като криене, треперене и молба към Бога бедата да отмине. Притиска се към стената и плаче. Когато тръгне към пазара, не знае дали ще стигне, и върви, гледайки към небето дали не лети нещо. Централният пазар, към който се е запътила, беше атакуван от руски дронове преди месец. Тогава поне трима души бяха ранени. Оттогава на пазара има по-малко и продавачи, и купувачи.

Продавачката Валерия е взела на работа петгодишната си дъщеря София. Детските градини не работят. Принудителната евакуация на семейства с деца все още не е стигнала до Славянск, където живее семейството ѝ. Валерия казва, че вече са свикнали: евакуирали се през 2022 г., но се върнали, а сега отново чакат ред за евакуация. Нейна колежка Татяна е довела внучката си и вече е събрала багажа си. Използва факта, че пощата още работи, за да изпраща багаж в Днепропетровска област, където е новият им дом. Тя едва сдържа сълзите си и пита кой ще възстановява градовете им.

Мария, млада продавачка, мечтае да остане. Чака съпруга си от фронта. Сестра ѝ служи в армията, а брат ѝ е загинал, оставяйки пет деца сирачета. Жените не хранят надежда за примирие. Татяна казва, че Путин не желае мир. Генадий, който преди е работил в цех за керамични плочки, отбелязва, че в Славянск вече няма работа и всички производства са разрушени. Той не смята да се евакуира: първо, има котка, и второ, цялото му семейство вече е на гробището. С дроновете и бомбите е свикнал. Най-много се страхува от обстрел с реактивни системи за залпов огън, защото тогава няма време за предупреждение и хората не успяват да се укрият. Той се опитва да се шегува, че живи сме още – няма да умрем, а ако умрем – няма и да разберем, но признава, че психически вече не издържат.