В историята на литературата има автори, които след като постигат световна слава, правят всичко възможно да избягат от нея. Дж. Д. Селинджър, след успеха на „Спасителят в ръжта“, се затваря в къща в Ню Хемпшир, отказва интервюта и заключва ръкописите си. Томас Пинчън пази анонимността си до такава степен, че изпраща други хора да получават наградите му. Харпър Ли, авторката на „Да убиеш пресмехулник“, спира да общува с медиите и води тих живот в Алабама. Патрик Зюскинд, създателят на „Парфюмът“, живее в пълна изолация и не се появява публично. Съвременният пример за Елена Феранте показва, че анонимността може да бъде форма на съпротива срещу маркетизацията на литературата. Причината за това бягство е нуждата от творческа тишина и желанието текстът да говори вместо автора.