Историята на Pink Floyd е изпълнена с трагичен парадокс: най-големите им успехи – албумите, които разпродадоха стадиони и промениха музикалната култура – нямаше да съществуват, ако групата не беше изоставила своя първоначален лидер, Сид Барет. Десетилетия по-късно фенове и критици все още се питат дали посвещаването на баладата „Wish You Were Here“ на Барет не е лицемерие.
В края на 60-те години Барет е сърцето на Pink Floyd – неговото психеделично визионерство ражда първите хитове. Но тежката злоупотреба с ЛСД отключва психически проблеми, които го превръщат в пречка за групата. Ексцентричните му прояви включват концерти, на които свири само един тон, инцидент с разтопен гел за коса преди телевизионно шоу и умишлен творчески саботаж в студиото. През януари 1968 г. колегите му вземат решение да не го вземат за пореден концерт – Pink Floyd продължава без него.
Без Барет групата претърпява радикална еволюция: хаосът е заменен от дисциплина и концептуални структури. Именно липсата му и размислите над съдбата му вдъхновяват шедьоври като „The Dark Side of the Moon“ и „The Wall“. Песента „Wish You Were Here“ не е лицемерие, а израз на дълбока вина – копнежът не е за физическото му присъствие, а за неговото психическо здраве. Тя е и обвинение към бездушната музикална индустрия.
Най-катарзисният момент настъпва на 5 юни 1975 г. в студио „Abbey Road“. По време на записите на „Shine On You Crazy Diamond“ в стаята влиза дебел, плешив мъж – самият Сид Барет, но с угаснал ум. Когато музикантите го разпознават, Роджър Уотърс и Ричард Райт избухват в сълзи. Това е последният път, когато виждат своя основател.