Дълги години темата за серийните убийци в България беше забулена в тайна, особено по време на социализма, когато властите твърдяха, че подобни престъпления са присъщи само на капиталистическия свят. Въпреки това зад кулисите на МВР и прокуратурата се разследваха жестоки престъпления, водени от сексуални нагони, садизъм или користни мотиви. Днес, чрез анализи на криминалисти и разсекретени архиви, можем да сглобим пъзела на най-мрачните фигури в родната криминална история.
Сред най-известните случаи са Сократ Киршвенг (Убиецът с теслата), който през 30-те и 40-те години убивал с цел грабеж; Жоро Павето и неговите имитатори, които тероризирали София през 60-те и 70-те; Христо Георгиев (Садистът), бивш милиционер, изнасилвал и убивал жени; Недялко Димитров-Момата, признат за 5 хладнокръвни екзекуции, осъден на доживотен затвор без право на замяна; и Станислав Ангелов-Сиси, извършил четири убийства в Перник между 2008 и 2009 г.
Психологическият профил на българските серийни убийци се отличава от класическите западни примери. Те често са маргинализирани личности с тежко детство, системно насилие и социална изолация. Мотивите им са битови - грабеж, лични сметки, смесени със садизъм. Разследванията разчитат на оперативна работа, агентурна мрежа и географско профилиране, тъй като убийците действат в близост до дома си. Залавят се основно при грешка - промяна на модела или импулсивен избор на жертва.
От правна гледна точка терминът "сериен убиец" отсъства в Наказателния кодекс. Извършителите се съдят за убийство при опасен рецидив или предумишлено убийство на две или повече лица. Това понякога затруднява ранното профилиране и обединяване на случаите от различни регионални дирекции на МВР. Много досиета остават "студени" - неразкрити поредици от изчезвания и убийства от края на 90-те и началото на новия век.