Септемврийското въстание: опит за преврат и неговият край

На 30 септември 1923 г. Септемврийското въстание е окончателно потушено от правителствените войски и специално сформирани доброволчески отряди. Българската комунистическа партия го организира като опит да свали правителството на Александър Цанков, дошло на власт след Деветоюнския преврат.

Пътят към въстанието

След 9 юни 1923 г., когато Военният съюз и Народният сговор свалят кабинета на БЗНС, Александър Стамболийски е заловен и убит, а на власт идва Александър Цанков. Съпротивата на земеделските части през юни е разбита. БКП първоначално не се включва активно и определя конфликта като борба между земеделски и градски буржоазни сили. Коминтернът остро критикува тази позиция и настоява за общ фронт на работници и селяни и подготовка на въоръжено действие.

На 12 септември властите арестуват около 2000 видни комунистически дейци, което ускорява избухването на въстанието. На 13 септември въоръжени действия започват в Мъглиж, а напрежение обхваща Старозагорско, Новозагорско и Казанлъшко. Ръководството на БКП насрочва началото на общото въстание за нощта на 22 срещу 23 септември.

Северозападният фронт

Най-голям размах въстанието придобива в Северозападна България. В нощта срещу 23 септември въстаниците установяват контрол над Вършец, а после превземат Фердинанд, днешна Монтана. В района действат Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов. Въстанически сили се насочват и към Враца, но местната организация е разбита и градът остава извън техен контрол.

На 25 септември при гара Бойчиновци въстаниците нанасят поражение на правителствена част, но не успяват да превърнат успеха в общ пробив. В Лом те завземат голяма част от града, докато правителствените сили се укрепяват в казармите и чакат подкрепления от Видин.

Обратът и разгромът

След това армията преминава в настъпление. Берковица е овладяна, а на 27 септември правителствените части си връщат Фердинанд. Разпокъсаните отряди се оттеглят към планинските райони и границата с Кралството на сърби, хървати и словенци. На 30 септември въстанието е смятано за окончателно разгромено.

Спорът за характера и цената

Десетилетия наред официалната комунистическа историография определя Септемврийското въстание като първото антифашистко въстание в света. По-късни изследвания поставят под въпрос както определението „антифашистко“, така и представата за единно национално движение, тъй като въстанието остава неравномерно и най-силно в отделни райони.

В по-късна оценка Георги Димитров свързва поражението с липсата на единство между комунисти и земеделци: „Най-важната причина за поражението се състои в това, че не бе установен крепък съюз между работниците и селяните.“

След разгрома следват масови арести, насилие и политически репресии. Точният брой на жертвите остава спорен, а различните историографски школи дават силно разминаващи се оценки. Септемврийското въстание задълбочава разделението в българското общество и се превръща в един от най-травматичните епизоди от политическата история на България между двете световни войни.