Септемврийското въстание от 1923 г. избухва в условията на дълбока политическа и икономическа криза след Първата световна война. Поражението във войната засилва левите настроения, а управлението на БЗНС (1920–1923) съчетава реформи с авторитаризъм, корупция и натиск чрез Оранжевата гвардия. На 9 юни 1923 г. земеделската власт е свалена с военен преврат и за премиер идва Александър Цанков. Юнското въстание е бързо потушено, а БКП първоначално остава неутрална.

През юни в Москва пленумът на Коминтерна критикува остро тактиката на БКП. Васил Коларов, тогава генерален секретар на Коминтерна, е изпратен в България и първоначално съобщава, че страната е спокойна и няма условия за революционна борба. Димитър Благоев също се обявява против въстанието и го смята за обречено. Коминтернът обаче заема непримирима позиция, под натиска на очаквана революция в Германия. В началото на август агентът Александър Абрамович-Четуев пристига в България и принуждава Коларов да промени позицията си. Мотивите са очакваната германска революция, преговорите между ВМРО и съветското правителство и готовността на земеделската емиграция да участва във въстание срещу Цанков.

БКП възприема курс към въоръжено въстание и започва преговори с ВМРО. Тодор Александров поставя условие да не се вдига въстание в Югозападна България и Петричкия край, за да се избегне югославска интервенция, и обещава неутралитет. За център е избрана Северозападна България. Полицията на Цанков научава за промяната; в Лопушна той предупреждава селяните, че комунистическата пропаганда ще бъде удавена в кръв. На 12–13 септември са арестувани над 2500 комунисти. Въстанието избухва преждевременно на 13 септември в Мъглиж. БКП не спазва ангажимента към Тодор Александров и в Горна Джумая е подготвена чета, която ВМРО потушава жестоко.

Ръководството се съсредоточава във Фердинанд (днес Монтана), където са Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов. С около 2000 въстаници Генов превзема Бойчиновци. На 24 септември главните сили се насочват към Враца, но правителствени войски от Шуменския гарнизон завземат гара Бойчиновци. Въстаниците пренасочват силите си там, а Гаврил Генов става главнокомандващ. Те са зле въоръжени – 2000 пушки, 4 картечници и 1 планинско оръдие. Правителственият отряд заема изгодна позиция на Бойчиновското плато. На 25 септември сутринта въстаниците атакуват; част от невъоръжените откъсват слънчогледови стъбла, за да изглеждат въоръжени. Това вдъхновява Гео Милев за метафората в поемата „Септември“. След фронтална атака в 4 часа правителствените войски отстъпват и се предават.

Правителството обаче получава разрешение от Великите сили за мобилизация в нарушение на Ньойския договор. Мобилизирани са около 3000 души, създадени са шпицкоманди от демобилизирани офицери и сержанти, изпратени са части от Русенския, Плевенския и Шуменския гарнизон. Въстанието в Северозападна България е потушено с особена жестокост. Над 5000 души са избити, около 15 000 са арестувани и репресирани, 2000 емигрират. Димитров и Коларов бягат в Югославия.

Неуспехът има няколко причини: арестите на опитни комунистически дейци влошават организацията; въстанието не обхваща големите индустриални центрове София, Варна, Бургас и Пловдив; армията остава на страната на правителството; железниците работят нормално под ръководството на социалдемократическия министър Димо Казасов. По-късно Димитров и Коларов обявяват нов курс към въоръжено въстание. След изборите новият парламент приема Закон за защита на държавата, с който БКП е поставена извън закона. БКП създава нелегална военна организация и прибягва до терористични акции, а правителството на Цанков управлява авторитарно и често с терор. Демократичната система в България остава трайно нарушена до 1944 г. и след навлизането на Съветската армия, когато се установява просъветски режим.