Д. Х. Лорънс: поетът и неговият „демон“

Дейвид Хърбърт Лорънс (1885–1930) е английски писател и поет, роден в Иистуд, Нотингамшир, и се нарежда сред най-влиятелните и противоречиви литературни фигури на XX век. Оригиналният му поетичен талант е оценен рано, макар ранните му стихотворения да изглеждат конвенционални. По-задълбоченият прочит обаче разкрива онова, което самият Лорънс нарича свой „демон“ – нетрадиционния свободен дух, който държи да бъде чут въпреки неодобрението на закостенялото мислене. През 1923 г. излиза „Птици, животни и цветя“, вдъхновена от срещите му с природата по време на пътувания в югозападните американски щати и Средиземноморието. През 1928 г. се публикуват пълните „Събрани стихотворения“, като Лорънс предварително коригира част от тях и ги подрежда хронологично, за да напише „биография на един емоционален и вътрешен живот“. Сред известните му романи са „Синове и любовници“ (1913), „Дъгата“ (1915) и „Влюбени жени“ (1921), в които изследва със завидна прямота сексуалните и психологическите взаимоотношения между двата пола.

Свободният стих като пряк изказ

В текста си за свободния стих Лорънс твърди, че за него се говори и пише твърде много, но всичко може да се обясни с една фраза: свободният стих е пряк изказ на съвременния, цялостен човек. Той е умът, сърцето и душата, събрани в една вълна – говорят заедно и едновременно, в единен хор. Има и малко безредие и разногласие, но това е част от действителността, както шумът е неразделна част от водопада. Не е нужно да се измислят закони за този вид стих: да се очертава особена мелодична линия, подравняваща отделните стъпки. Стъпките в свободния стих не могат и не бива да се равняват по каквато и да е мелодична линия.

Срещу клишетата и каноните

В поезията си Уолт Уитмън премахва всички клишета – и фразеологичните, и ритмичните. При свободния стих може да се освободим от стереотипа на овехтелите и изхабени от прекалена употреба в класическия стих смислови и звукови асоциации. Можем да разрушим изкуствените канали, сковали словото, да пречупим схванатия, вдървен врат на навика, да станем гъвкави и спонтанни, да се радваме на избликналото, освободеното слово. Тук не бихме могли да предречем нито мелодията, още по-малко ритъма. Абсолютно никакви закони – нови или вече познати – не могат да се въведат в тази област.

Настоящето и верлибрът

Можем да установим само една истина: природата на свободния стих се отличава чувствително от тази на „окования“ стих. Тя няма нищо общо със спомена, още по-малко с миналото, от чието съвършенство се възхищаваме, нито с кристала на съвършеното бъдеще, в което сме свикнали да се взираме. Свободният стих не плува като пълноводния прилив на мечтите или като болезнено сладкия отлив на спомена и разкаянието. Бъдещето и миналото са като два безконечни хоризонта на човешките чувства, две огромни вечности – цялостни и напълно завършени. Тяхната красота е красотата на крайната цел – съвършена и окончателна. Съвършената красота и симетрията принадлежат към константните, непроменливи стойности.

Но в свободния стих ние сме свикнали преди всичко да търсим – и да намираме – бурните пулсации на настоящия момент. Да разчупят великолепната форма на класическия стих в една „безформеност“, назована „верлибр“, ето какво могат да постигнат повечето служители, чиновници на свободния стих. Те не знаят, че свободният стих си има своя природа. Той не е нито звезда, нито диамант, а е свързан, слят с настоящето като плазмата. Той не е носител на мисия в нито една от двете вечности. Не притежава изходна и крайна точка, някакво приемливо постоянство – приемливо за почитателите на Непреходното.

Словото, което не иска да стигне никъде

Свободният стих е израз на самата непосредственост, изворът на всичко, което предстои и е отминало. Словото е тръпка, спазъм – докосване до всичко. Но то не може и не иска да стигне никъде. То остава на мястото си. За този вид слово всеки натрапен отвън канон води до смърт. Законите трябва да бъдат винаги нови, да идват отвътре. Политналата към простора птица е изложена на бурите и на ветровете и зависи от всеки техен порив. Това е искра живот сред хаоса на урагана, продължила да блести само заради своето непостоянство, заради силата на промяната, която е у нея. А откъде се е взела тази птица, накъде лети, от кой край на Земята е дошла и къде ще прибере криле – това няма значение. Нали тъкмо сега е разтворила прекрасните си криле сред бушуващите ветрове.

Идеалното и живият миг

Такава е истинската съвременна поезия. Остава само още едно незавладяно пространство – днешният ден. Голямата тайна на Времето е останала. Животворящата искра на Вселената, на Сътворението, е телесната същност. Самата поезия подсказва отговора: свободният стих – Уолт Уитмън. А идеалното? То е измислица, лъжа, абстракция – застинала, далече от живота. Късче от миналото, а може би и от бъдещето? Спомен, който е кристализирал, или кристализирала мечта. Нещо като вещ, предмет, отделен встрани, в безкрайния склад на Вечността – склада на завършените неща. Но ние сега поговорихме за мига, за прекрасния и неповторим свободен стих.