Връщането на останките на цар Самуил

На 29 септември българското правителство обяви, че България и Гърция са постигнали споразумение за връщането на тленните останки на цар Самуил в България. На 3 октомври останките трябва да бъдат официално предадени на българската държава в Солун, след което да бъдат пренесени в София. За българската страна посланието е ясно – това е връщане на останките на български владетел в родината му.

Реакциите в Северна Македония

В Северна Македония обаче темата за Самуил продължава да бъде част от по-големия спор за историческото наследство на средновековната българска държава. Историчката проф. Виолета Ачкоска реагира саркастично на решението на България и Гърция. Тя предлага останките на Леонид да бъдат дадени на Гърция, а останките на хан Аспарух – на България, като знак за „обща история“. Според нея няма значение чии са костите – има ги с тонове и могат да бъдат именувани по потребност. Този коментар не е официална позиция на президента Християн Мицкоски или на правителството в Скопие, а на конкретен историк. Именно затова не бива да се представя като изказване на цяла държава. Репликата обаче е показателна, защото самото споменаване на Аспарух разкрива колко дълбоко историческият спор влияе върху съвременните отношения.

Самуил като тест за историческата памет

В България Самуил е цар на българската държава. Официално връщането на останките се представя като завръщане на български владетел в родината му. Премиерът Румен Радев заяви, че днес паметта за Самуил може да обединява, а не да разделя България и Гърция. В Северна Македония картината е по-сложна. Част от медиите представят връщането на останките като нов епизод от битката за историческата символика на Самуил. Появяват се и твърдения, че няма достатъчно научно потвърждение, че останките са идентифицирани като тези на царя. Историкът Митко Панов, член на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия между България и Северна Македония, прави важно разграничение: пренасянето на останките трябва да се разглежда като съвременен политически акт и не бива да се използва само по себе си като исторически аргумент за характера на Самуиловата държава. Костите не могат да решат исторически спор, но реакциите около тях показват колко нерешен е той.

Защо точно Аспарух?

Да се каже „Аспарух“ в подобен контекст не е случайна историческа препратка. Хан Аспарух стои в самото начало на българската държавност, а Самуил е един от най-значимите владетели на Първото българско царство. Ироничното предложение останките на Аспарух да бъдат „подарени“ на България всъщност поставя въпроса: какъв е Аспарух? Българин или северномакедонец? Тук проблемът не е в костите, а в начина, по който съвременните общества използват миналото, за да обясняват настоящето.

Историята като територия за притежание

Балканите имат дълга история на превръщане на историческите личности в символи на съвременната политика. Самуил, Климент, Наум, цар Борис, Кирил и Методий, Гоце Делчев – имената са различни, но механизмът често е един и същ: средновековна или по-нова историческа фигура се превръща в доказателство за съвременна национална идентичност. Така историята престава да бъде поле за изследване и се превръща в територия за притежание.

Иронията с „тонове кости“

Най-интересната част от коментара на Ачкоска не е самото споменаване на Аспарух, а изразът, че „няма значение чии са костите“. Тъкмо обратното – в този спор очевидно има огромно значение чии са костите. Иначе нямаше да има политическа и медийна реакция. Историята не се доказва с това кой как нарича един владетел. Но и не се променя с това кой днес контролира мястото, където са останките му.

Предстои 3 октомври

На 3 октомври България ще получи останките на Самуил. Това е конкретен дипломатически акт между София и Атина. Българската страна отправи покана към Християн Мицкоски да присъства на церемонията в София. Поканата беше мотивирана с общата средновековна история и с ангажиментите за добросъседство между двете държави. Това е моментът, в който Северна Македония има възможност да покаже дали историята може да бъде повод за разговор, или ще остане инструмент за противопоставяне. Ако една история е достатъчно силна, тя няма нужда от политическа охрана. Репликата за Аспарух е показателна, защото дори когато става дума за връщане на човешки останки, спорът бързо се връща към стария балкански въпрос: кой има право да притежава миналото. Отговорът би трябвало да е прост – никой. Но дали е така? Миналото не е собственост – или пък може би е...