Семейството в България винаги е било свещена институция, но отношението към неговото разпадане се променя коренно в хода на историята. От абсолютна забрана и обществено порицание до ежедневна юридическа практика – такава е еволюцията на развода по българските земи.

В езическите времена на Първото българско царство семейните отношения се уреждали от обичая, включително и многоженство. С покръстването през IX век обаче църковното право налага бракът като неразривно тайнство. Средновековните закони допускат разтрогване само при тежки обстоятелства: доказана изневяра, опит за убийство от съпруг, дългогодишно изчезване или тежка болест като проказа.

По време на османската власт православната църква продължава да доминира в брачното право и отхвърля взаимното съгласие като основание за развод. В патриархалните села обаче съществува неофициална практика – бездетната жена често била прогонвана от дома, а разводът оставал скрит зад кулисите, за да не падне срам върху рода.

След Освобождението бракоразводните дела преминават към духовните съдилища на Екзархията. Разведените жени са били социално изолирани и наричани с пренебрежение „напусници“. Те губели зестрата си и трудно могли да сключат нов брак. Моралното правило „веднъж се ражда, веднъж се жени“ владеело умовете.

През 1945 г. настъпва повратен момент. Новата власт въвежда гражданския брак с наредба-закон, отнемайки от Църквата монопола върху семейното право. Това прави развода достъпна светска процедура. Масовото включване на жените в труда им осигурява икономическа независимост, а с това и възможността да напуснат неуспешните бракове без финансова катастрофа.

В наши дни Семейният кодекс урежда два режима на развод – по взаимно съгласие и по иск при дълбоко разстройство на брака. Почти една трета от сключените бракове в България завършват с развод, сочи статистиката. Социалният натиск и срамът, свързани с развода, са почти изчезнали от градската среда, отстъпвайки място на стремежа към лично щастие и нови възможности.