Поредният национален траур след катастрофа на магистрала „Тракия“ предизвиква гняв, а не просто скръб. Авторът вижда в асфалта символична гробница и твърди, че България не се нуждае от външни терористи, защото сама унищожава животи чрез агресия, безнаказаност и пренебрегване на правилата.

Хората сядат зад волана с усещане за недосегаемост, изпреварват отдясно, карат със заслепяващи светлини и бързат, без да мислят за последствията. Политиците сменят профилни снимки и обещават да следят ситуацията, но след минута мълчание идват взаимни обвинения, а на следващия ден шофирането продължава по същия начин.

Според текста траурът не може да бъде единствената национална стратегия. Знамената трябва да се спуснат не само от скръб, а и от срам, защото най-опасният терорист често носи български паспорт и държи волана. Катастрофата е описана като жива картина на държавата: някога горда, днес територия на камикадзета, в която законът е врата в полето, а асфалтът – тънък слой кражба и бездушие.