Впечатления от България и войната на Путин

Марко Мартин е германски писател и журналист, който работи върху теми като свободата, дисидентството, наследството на диктатурите, Източна Европа и Израел. По време на посещение в България той се срещна с ученици и студенти и остана впечатлен от тяхната сериозност и интелектуално любопитство. Според него младите хора у нас осъзнават, че свободата не е просто историческа тема, а че агресивната война на Путин поставя пред предизвикателства както германското, така и българското общество.

Критика към германската политика към Русия

Мартин от години е критичен към германската политика спрямо Русия. Причината според него е арогантността на предишните правителства в Берлин, които вярвали, че могат да предотвратят конфронтацията и че Кремъл мисли като тях - в логиката на взаимната печалба. Но един експанзионистичен деспот не търси печалба за всички, а собствена победа и загуба за другите. Към това се добавя и антизападната нагласа, формирана от социализацията на Путин в КГБ. Влиятелни кръгове в администрацията на канцлера, политиката, профсъюзите, бизнеса и обществото не искали да видят очевидното, въпреки предупрежденията на правозащитници и някои политици още от 1999 г.

Свободата и сигурността

В книгата си „Задачи пред свободата“ Мартин разглежда парадокса, че свободите в Европа могат да се превърнат в заплаха за самите себе си. Политическата свобода е позволила партии, които застрашават демокрацията; икономическата свобода е отворила път за търговия с диктатори; свободата на придвижване е издигнала нови стени. Според него винаги трябва да се търси баланс между свобода и сигурност. Ако сигурността е твърде много, възниква въпросът кой решава какво означава тя - а при авторитарна власт свободата се жертва. Правото да живееш без страх също е човешко право, затова са нужни силни служби, които действат проактивно срещу крайнодесен, крайноляв и ислямистки екстремизъм. Либералите, които виждат опасност само от държавата, опростяват нещата. Свободата трябва да се защитава решително както вътре, така и навън.

Поляризация, популизъм и отговорност на центъра

Говорейки за Берлин, Мартин отбелязва силната поляризация, особено по теми като антисемитизма и ислямофобията. Според него десният популизъм иска да раздроби демократичния център, а левият популизъм е пропутински и търси успех чрез антиизраелска реторика в имигрантски среди, което подхранва и антисемитски настроения. Демократичната десница трябва ясно да се разграничи от крайнодесния екстремизъм, а демократичната левица - от авторитарната левица и ислямистите. Партии като „Алтернатива за Германия“ и „Левицата“ стават все по-силни, но с тях не може да се състави мнозинство, защото който опита, ще бъде погълнат. Центърът трябва да придобие ново самочувствие и да пита избирателите какво наистина искат, вместо да разчита на дефанзивно морализаторство.

Оптимизъм и дисиденти

На въпроса оптимист ли е за Германия, Мартин отговаря, че няма друг избор. Той цитира приятеля си Волф Бирман, който нарича песимизма „голяма гадост“ и напомня, че твърде много хора са умрели за по-добро бъдеще. Затова не бива да се отказваме преди истинската борба да е започнала. По темата за дисидентите той посочва източноевропейската традиция - Вацлав Хавел, „Мемориал“, писателя Михал Хворецки, който пише за гражданското неподчинение срещу авторитарни правителства, и хонконгския активист Джошуа Уонг. Уонг, който е в затвора, нарекъл Берлин „градът на свободата“ и определил Хонконг като фронтови град.

Война срещу нашия начин на живот

Според Мартин на нашия начин на живот е обявена война - от привържениците на Тръмп с лъжи, от привържениците на Путин с хибридни и реални войни, както и от вътрешни пети колони. Всеки може да бъде на този фронт срещу злото, но не с поучаване, а с факти и с успешния модел на либералното общество: „Ние имаме повече да предложим“. На въпрос за българите, които симпатизират на Путин или са против подкрепата за Украйна, той казва, че би ги попитал искат ли да живеят под режима на Путин. Ако кажат „да“, трябва да им се представят фактите. Ако кажат „не“, следва въпросът дали украинците трябва да го правят. Да желаеш на другите това, което сам избягваш на всяка цена, е безсърдечно и покварено. Гласовете от Украйна трябва да се чуват - включително разказът на възрастен мъж, който се сбогува с децата и внуците си, загинали от дронове и ракети. Това би трябвало да е достатъчно, ако бъде показано учтиво, но настоятелно.