В интервю за български медии датският психиатър и университетски преподавател проф. Хелен Спайър разглежда основните проблеми на съвременната психиатрия. Тя предупреждава, че системата често приравнява нормалните човешки трудности с психични разстройства, което води до свръхдиагностика. Особено внимание обръща на ADHD при възрастните – от една страна, историческото пренебрегване на симптомите при жените налага корекция, но от друга, диагнозата започва да обхваща проблеми, породени от хроничен стрес, недоспиване и претоварване с информация. Според нея кризата на доверието в психиатрията се корени в т. нар. „порочен кръг на сигурността“ – стремежът на науката да бъде възприемана като точна, нуждата на обществото от ясни отговори и интересите на фармацевтичната индустрия се подсилват взаимно. Това кара системата да възнаграждава диагнозата като валута, вместо да търси сложността на индивидуалния опит.
Професор Спайър подчертава, че социалните мрежи помагат за намаляване на стигмата, но същевременно насърчават самодиагностиката, тъй като хората нямат достъп до обяснителни модели в клиничната среща. Тя нарича това „херменевтична празнина“. Говорейки за институционалната несправедливост, тя я определя като епистемична – системата е изградена така, че знанието на клинициста винаги тежи повече от това на пациента, което не е дефект, а основен принцип. Например пациент, който иска да спре лекарство, защото не се чувства себе си, често се възприема като проявяващ симптом.
Спайър се спира и на концепцията за възстановяване. Истинското възстановяване не означава изчезване на симптомите, а изграждане на смислен живот – независимо дали симптомите остават. Тя критикува опитите на психиатрията да присвои езика на движението за възстановяване, без да промени основните си ценности, което води до оксиморон. Относно недоверието към психиатрията в Източна Европа, тя го свързва с общото усещане, че системата не слуша хората, независимо дали критиките идват от движението на потребителите на психиатрични услуги или от консервативни групи. Решението според нея не е в повече аргументи, а в създаване на пространство за открито несъгласие.
Накрая тя определя социалната изолация като най-голямото предизвикателство, което не може да бъде преодоляно само с медицински интервенции. Истинската грижа изисква обществото да организира живота си по-включващо – чрез жилищна политика, трудова среда и общностни връзки. Тя отбелязва, че неща като приятелство, работа и съседска подкрепа не трябва да доказват „ефективността“ си чрез клинични изпитвания, за да бъдат признати като грижа.