През 1958 г., в разгара на Студената война и само месеци след изстрелването на съветския „Спутник 1“, американските Военновъздушни сили започват проучване на дръзка идея: да се взриви ядрено устройство на Луната. Проектът получава кодовото име A119 и официално се нарича „Изследване на лунни изследователски полети“. Ръководен от физика Леонард Райфел, екипът на Armour Research Foundation разглежда възможността за демонстрация на технологично превъзходство пред СССР.

Основната цел е политическа и пропагандна – видим от Земята взрив близо до границата между осветената и тъмната част на Луната би показал, че САЩ могат да изпратят оръжие на стотици хиляди километри. Въпреки че първоначално се обсъжда термоядрено устройство, теглото му принуждава учените да се спрат на по-малка бойна глава W25 с мощност около 1,7 килотона – значително по-слаба от бомбата над Хирошима. Проучването включва и научни цели: анализ на лунната структура, сеизмични вълни, радиация и магнитни явления след експлозията.

Любопитен факт е участието на младия Карл Сейгън, който изчислява разпространението на праховия облак в условията на слабата лунна гравитация. Проектът остава строго секретен десетилетия и става публично известен едва около 2000 г. В крайна сметка планът е прекратен през 1959 г. поради опасения от радиоактивно замърсяване, международен скандал и риск от провал на мисията. Само десет години по-късно САЩ постигат далеч по-внушителен успех с кацането на „Аполо 11“ на 20 юли 1969 г., а проектът A119 остава в историята като един от най-дръзките и противоречиви планове на космическата надпревара.