Текстът разглежда как съвременното законодателство превръща обикновения човек в престъпник и длъжник. Започва с иронични примери за домашната ракия: търсене на схеми за изпиране на незаконна ракия, продажба на празни шишета с бандерол, шеги дали си изпил запасите и дали вече си престъпник. Според автора тези шеги не са случайни — те или отвличат вниманието, или поддържат постоянно чувство за вина.

Идеята е да се създадат достатъчно глупави и манипулативни закони, при които човекът съществува с презумпция за виновност. Той знае, че не е санкциониран само заради благосклонността на държавата и тесния луфт, който тя му отпуска. Това го прави примирим към всички останали нарушения — независимо от формата и мащаба им. Така се стига до удобно за контрол общество от виновници и длъжници.

Пример за абсурд е и забрана като дишане през устата, ако някаква директива реши, че вреди на климата. Дори човек да се старае да е законосъобразен, все някога ще поеме въздух през устата или ще издиша. Така отново е престъпник. Подобно е и тъпотворството с домашната ракия: под предлог, че не е здравословна, еко, био или научно издържана, тя излиза извън закона. Дори само проба дразни. Авторът пита и защо не се санкционира този, който къса пластмасовите капачки от бутилките.

Аргументите, че в Брюксел никой не вари ракия и всичко там е наред, са нерелевантни — Брюксел е друга планета. „Тук не е Москва“ също не върши работа. Тук е България, където хората играят хоро, обичат домашна ракия, варят я, хвалят се с нея, черпят приятели и врагове и я пазят за сватби и погребения. С такива закони няма да станем по-добри, по-трезви или по-умни, а по-обидени и по-бедни.