Според преподавателя по политическа психология предстоящите президентски избори са политически тест за способността на българската демокрация да запази институционалния баланс и разделението на властите. Във вота обаче има и голяма доза психология.

Управлението на Румен Радев е описано като "месианска идентификация". В политико-психологически смисъл лидерът застава на мястото на обществения "Его-идеал" – фигура, която трябва да възстанови реда, да накаже виновните и да спаси държавата. Този модел се подхранва от "заучена безпомощност" и зависимо функциониране на значителна част от обществото, чиито корени са в образованието, културната идентификация и травматичната социализация спрямо авторитета.

Радев използва класическа популистка стратегия, като се идентифицира с народа и разделя публичното пространство на "ние" и "те". Критиците му са представяни като олигархия и народоотстъпници – похват, типичен за месиански и авторитарни стилове на управление.

Подкрепата на Радев и управляващото мнозинство за Илияна Йотова е опит натрупаният лидерски авторитет да бъде пренесен в президентската надпревара. Така изборът не е просто между двама кандидати, а между две конструкции на държавата: продължение на управляващия център с месианско-авторитарен уклон или президентството като независим коректив.

Срещу концентрацията на власт обаче стои раздробена и разнородна опозиция. Психологически обяснението е в "нарцисизма на малките различия" – колкото по-близки са партиите, толкова по-силно доказват своята уникалност и превръщат малките различия в морални пропасти. Компромисът се възприема като нарцистична загуба. Противникът заплашва властта, но партньорът заплашва идентичността.

Парадоксът е, че колкото по-авторитарно управляващите налагат властта си, толкова повече опозицията се разделя в битката кой е най-истинският демократ. От едната страна стои един политически Его-идеал, от другата – множество малки идентичности.

Затова демократичната опозиция трябва да преодолее не различията, а тяхното нарцистично преувеличаване. Президентските избори са елиминационен турнир, в който има само един победител, а второто място е загуба. Въпросът е кой кандидат може да създаде надпартийна демократична идентичност, по-голяма от партийните централи и старите конфликти.

На 25 октомври България избира не просто президент, а дали властта ще продължи да се концентрира около един център, или президентството ще бъде независим коректив.