Президентската кампания показва парадокс: кандидатите все по-често излизат напред като независими и граждански, а партиите остават на заден план, но не и без влияние. Експертите са единодушни, че зад повечето номинации стоят ясни политически структури, а дистанцирането от партийните етикети е продиктувано от ниското доверие към партиите. Диана Дамянова отбелязва, че кандидатите сами бягат от ярката партийна подкрепа, защото тя им носи повече негативи, отколкото позитиви, и че от 11 кандидати вероятно 10 ще претърпят неуспех. Георги Лозанов смята, че партийната подкрепа не действа еднакво върху различните електорати - докато едни гласуват по партийна дисциплина, други като градската десница не следват автоматично решенията на ръководството. Нидал Алгафари критикува ГЕРБ, че са закъснели твърде много с избора на кандидат и в последния момент е трудно да извадят „заек от ръкава“. Той отбелязва, че партиите вече нямат доверие и не могат да събират многолюдни митинги, затова все по-важни стават личностите и мажоритарният вот. Дамянова и Лозанов очакват задължителен балотаж, като посочват нереалистичните избирателни списъци с 6,7 милиона души при 5 милиона население и ниската активност. Те виждат и сериозни трудности при преливането на гласове между противоположните политически блокове, например между ГЕРБ и ПП-ДБ или „Възраждане“ и ПП-ДБ. Според Лозанов основната битка ще е между Илияна Йотова и Гюров, или по-скоро между Румен Радев и Гюров, а големият въпрос е дали евроскептицизмът ще стане държавна политика. Негласуващите може да се окажат решаващи, но засега никоя кампания не предлага убедителен начин да ги привлече към урните.