Президентът не бива да бъде разбиран като „коректив“ на правителството. Конституционната му задача е да действа като катализатор на диалог и съгласие, да поддържа стабилността на политическата система, да преодолява междуинституционалните конфликти и да консолидира нацията около големите общонационални приоритети. Ако държавният глава се превърне в опозиция на кабинета, избран от парламента, той губи основната си функция в отношенията с трите власти - политическия арбитраж. Арбитърът, който заеме страна, губи доверието на другата страна и престава да бъде арбитър.

В парламентарното управление президентът е „неутрална власт“ - концепция, свързана с Бенжамен Констан и с идеята за предотвратяване на свръхконцентрацията на власт. Когато напусне този статус, държавата навлиза в цикъл от политически кризи и конфронтации, които вредят на гражданите. Българският президент не е протоколен церемониалмайстор, но не е и титуляр на изпълнителната власт. Той не следва да слиза на арената на партийните борби, защото негов политически императив е общонационалният интерес и консолидацията около конституционните ценности, а не партийните устави.

Ключова е „комуникационната власт“ на президента. Правото на обръщения към нацията и парламента трябва да се използва за съдържателни политически изявления, които очертават стратегически посоки, геополитическата принадлежност на България и търсят обществена подкрепа. Това не са формални новогодишни адреси, а изявления, които не чертаят партийни граници, а сочат градивни решения, споделени цели и общи хоризонти. Президентът трябва да бъде генератор и катализатор на широк политически диалог и национално съгласие, без лични пристрастия към партийните върхушки, защото олицетворява единството на всички граждани.

Прекият вот дава на президента силна демократична легитимация и създава динамичен баланс на политическите мнозинства. Когато партийното мнозинство губи доверие, президентските избори често печели кандидат от друга политическа тенденция. Тази логика се вижда и във вицепрезидентския пост, който стимулира по-широки коалиционни мнозинства - партийни, съсловни или професионални. Примери са изборите на д-р Желев с вицепрезидент от БСП, на Петър Стоянов с подгласник от земеделското движение, както и разширяването на социалната база към интелигенцията, военните и юридическата общност.

Диалогът, надпартийността, градивността, съгласието, балансът и равновесието дешифрират конституционната роля на полезния за нацията президент. Обратно, превръщането на поста в квазипартийно водачество, което предвожда клиентелистки и политически интереси, води до дълбоко разделение и дестабилизация. През последните години президентската институция е играла именно такава зловредна роля и е хвърляла държавата в политическа „африканизация“ - сблъсък на кланове за контрол върху властта и ресурсите без оглед на общото благо. А общото благо е цивилизационният белег на успелите модерни общества.

Вместо безогледна конфронтация, реваншизъм, партийно-олигархични вендети, управленски произвол, клиентелизъм и корупция, България се нуждае от изход от омагьосания кръг. Изразява се скептицизъм, че обществото има капацитет за това, но се отправя предупреждение в периода между двата тура на президентските избори през 2026 г. Националният интерес изисква България да бъде достойна и демократична държава, част от Свободния свят.

Съвременният конституционен опит показва, че в поляризирани общества без устойчиви демократични традиции моделът трябва да бъде полицентричен, с гаранции срещу свръхконцентрация на власт и с механизми за делиберация. На конституционно равнище това е парламентарният модел, възприет като основен в Европа. Франция с нейното полупрезидентско, всъщност полупарламентарно управление, е изключение, дължащо се на национална специфика. Президентското управление и президенциализмът, при които силният водач не подлежи на парламентарен контрол, исторически водят до авторитаризъм. Единственото ярко изключение са САЩ, но то се дължи на федерализъм, независим съд, жизнено гражданско общество и дълга демократична традиция, които липсват в Европа и още повече в България.

Затова предупреждението е ясно: всеки опит в България да се създават конституционни условия за президентски режим бързо ще се изроди в покушение срещу демокрацията и гражданските свободи.