Политическият PR в България работи на високи обороти, но резултатът често е обратен – вместо убеждаване се създава усещане за венцехвалене и неувереност. Управляващите са се сдобили с предани пропагандатори, но това им личи. Комуникационната стратегия е сбъркана: водещи министри се излагат, а депутати демонстрират прекалено смирение пред властта. Липсват скромност, обективност и самокритика – без тях няма нито самоуважение, нито чуждо уважение.

Кампанията на фаворитите, които според мнозина ще спечелят, е твърде много кампания. По-малко говорене, по-малко инсценирани срещи с населението и повече скромност ще ѝ подействат добре. Хората не обичат натрапчивите кампании; биха оценили поведение от типа „твърде съм зает като президент, за да водя предизборна кампания“. Ако се стигне до вицепрезидентски дебат, това ще е истинско зрелище.

Кампанията на вторите по прогнози, които може да останат втори, изглежда ще сменя PR агенциите си до последния ден. Това е грешка: по-лошо от лоша кампания е да я смениш по средата. Те са омотани в арт послания и визия, зашеметени от „чара“ на вицекандидат, който всъщност няма чар. Инсценираното влизане при случайни граждани и репликите от типа „Аз съм Кандев и ще седна в средата“ звучат нелепо. Говорителски щаб, представен като анализатори, удобна социологическа агенция и геополитическо рамкиране не помагат, а вредят. Политическата шизофрения – „ненавиждаме Борисов, но вярваме, че неговите хора ще гласуват за нас“ – и внушенията, че българите в чужбина масово ще гласуват за тях, дразнят избирателите в България. Когато няма какво да се каже, се казват много излишни неща.

Обявените за трети, които може да излязат втори, стартират късно. Играят на непознато поле, но поне имат стил и правят онова, което органично им отива. Те ще съберат своето, а колебанията сред избирателите на Борисов – дали да подкрепят Гюров или Костадинов – ще решат кой ще е втори.

Христанов е представен като приличен човек, но ако спре да се обявява за „нещото на народа“ и прояви скромност, ще постигне по-добър резултат от нула и нещо. Като фаворит се откроява „Чикагото“ – човек с трънен венец, който не е слушан, но вдъхва симпатия, макар заради него никой няма да се помръдне. Кики пък благодари на възлюбената си, а Асен му прави компания, за връщането на мощите на Самуил. Символите са важни, но е редно първо Отечеството, после „мила ми Венето“. Накрая акцията от типа „Иванчева“ вади око – дано арестуваният е верният човек, иначе ще е много лошо.