На 30 септември се отбелязва Международният ден на преводача – дата, посветена на св. Йероним Блажени, който между 383 и 406 г. превежда Библията на латински; преводът става известен като Вулгата. Празникът се чества от 1991 г. по решение на Международната федерация на преводачите с представяния на книги, кръгли маси, конкурси и рецитали.

В своя разказ преводачът Огнян Стамболиев споделя над четири десетилетия опит. Започва в Русенската опера с оперни либрета, после се влюбва в румънската поезия – Никита Станеску, Ана Бландиана, Марин Сореску – и в румънската драматургия: Караджале, Себастиан, Петреску, Сореску, Попеску, Мазилу, Вишниек и Йонеско. Превел е голям том с десет пиеси и десет есета на Йонеско, както и три тома с пиеси на Матей Вишниек. За него преводът на драматургия е по-вълнуващ от превода на проза.

Но има и важно „но“: драматургичният превод не е за книга, а за сцената. Той минава през тялото и гласа на актьора и слуха на зрителя, сблъскват се различни речеви ситуации и култури. Затова преводът може да прозвучи по-различно, но ако се промени прекалено, страдат авторът и зрителят. Въпросът е в мярката – най-трудното в това творчество. Авторът не следва строги правила, произнася репликите на глас, търси ритъм, за да не се налага режисьорът да „оправя“ текста. Той се въздържа да донаписва, коригира или адаптира автора, както правят мнозина постановчици.

Стамболиев дава примери за лоши практики: млада режисьорка взела пет негови превода на Йонеско без разрешение и направила пастиш с претенциозното заглавие „Конструкция на освободеното въображение“. Резултатът бил кресливи етюди, полупразни салони и само три представления. Друг пример е „Макбет“ на Шекспир в Младежкия театър, определен от критичка като „вчерашен недопечен хамбургер“. Авторът припомня и комедийната парафраза на Алдо Николай „Хамлет в пикантен сос“.

Той е работил с живи автори – Думитру Раду Попеску, Йон Байешу, Марин Сореску – които са имали доверие на преводите му. От Сореску е избрал пет силни пиеси и 133 стихотворения в един том. Пиесите, освен „Лоно или Жаждата на солената планина“, поставена от Радиотеатъра, още чакат сцена. Според него родните режисьори подценяват румънската драматургия, макар тя да е световно призната, и предпочитат второкласни американски, френски, сръбски, турски, гръцки и македонски автори. Сореску и Вишниек се играят успешно в Париж, Лондон, Бродуей, Москва, Берлин, Неапол, Женева, Токио, Анкара.

За езика: мнозина смятат българския за беден и неблагодарен за превод, но Стамболиев не е съгласен. Езикът ни е пострадал от петвековно робство и е пълен с турцизми, а интелигенцията и медиите не използват пълноценно лексикалното му богатство. Той вярва, че всеки език и култура са отделен свят, а румънският език на Еминеску е не по-малко красив от големите европейски езици. Малките народи страдат от провинциални комплекси и подценяват съседите си, но румънската поезия и драматургия са силни.

След 1989 г. Съюзът на преводачите вече няма сериозни контролни функции. В театрите няма драматурзи и репертоарни бюра, режисьорите определят всичко – превеждат, адаптират, прекрояват. Затова няма балансиран репертоар, контрол върху преводите и езика, нито добър театър. Артистите са зависими от режисьорите, а главната вина е на директорите, които дават неограничена власт на режисьорите и ги канят „да дойдат с пиесите си“, вместо театърът да избира пиесата.

Преводът е изкуство и „родство по избор“ – тежък, зле платен, недооценен, понякога в сянка, защото театрите дори не изписват имената на преводача. Стамболиев превежда главно на родния си език, рядко обратно. Превел е български автори като Калин Илиев и Христо Бойчев на румънски; поставяни са в Букурещ и Сибиу. За него професионалният преводач трябва да превежда само на родния си език и да избира авторите си: Йонеско, Сореску, Вишниек.

Преводът може да е мъка, но по принцип е радост и по-смислен живот, особено в съсипана страна, където културата е „натясно в ъгъла“, а „делегираните бюджети“ убиват българския театър. Абсурдно е театър или опера да се издържат само от Гогол, Ибсен, Пирандело, Верди, Пучини или Прокофиев. В Австрия Виенската опера получава 229 млн. евро, в Германия театрите и оперите – над 800 млн., а Румъния и Русия не режат безжалостно, а градят. Дори в Анадола се откриват театри, опери, филхармонии и фестивали, а Турция има държавна програма за пропаганда на литературата и театъра зад граница.

За превода са писани похвални слова още от Жоашен Дю Беле през XVI век. Но има и отрицатели: италианците казват „Il traduttore e sempre un traditore“, французите сравняват превода с жена – ако е красива, е невярна, ако е вярна, е некрасива. Фридрих Шлегел нарича художествения превод „смъртен двубой“, в който губи или преводачът, или авторът. Стамболиев е превел и антологията „Сълзи и светци“ от Емил Мишел Чоран, който е казал, че преводачите, които е срещал, почти винаги са превъзхождали писателите – били по-образовани, по-културни, по-добри и по-достойни.