Международният ден на преводача се отбелязва на 30 септември от 1991 г. по решение на Съвета на Международната федерация на преводачите. Датата е свързана с паметта на св. Йероним Блажени, починал на 30 септември 420 г., който между 383 и 406 г. превежда Библията от гръцки и еврейски на латински; този превод става известен като Вулгата. Денят се чества по света с представяния на книги, кръгли маси, конкурси и рецитали.

В своя разказ преводачът и драматург Огнян Стамболиев споделя, че превежда повече от четири десетилетия. Започва в Русенската опера, където превежда оперни либрета и редактира готови текстове, а по-късно се влюбва в румънската поезия и драматургия – Никита Станеску, Ана Бландиана, Марин Сореску, Йон Лука Караджале, Михаил Себастиан, Камил Петреску, Думитру Раду Попеску, Теодор Мазилу, Матей Вишниек и Йожен Йонеско. От Йонеско издава голям том с десет пиеси и десет есета за театъра, а от Вишниек – три тома с пиеси. Според него да превеждаш драматургия е изключително вълнуващо и предпочита това пред превода на проза.

Той подчертава обаче, че драматургичният превод не е просто превод за печат, а превод за театъра и сцената. Там текстът минава през тялото и гласа на актьора и слуха на зрителя, а на сцената се сблъскват различни речеви ситуации и култури. Затова преводът може да прозвучи по-различно, но ако се модифицира прекалено, страдат и авторът, и публиката. Най-трудното е мярката. В работата си Стамболиев не следва строги правила: произнася репликите на глас, търси ритъма и се стреми текстът да става направо за сцената. Той следва автора и не го донаписва, коригира или адаптира, както според него правят мнозина режисьори.

Особено остро той критикува режисьорската самоволя. Една млада режисьорка в Русе взела пет негови превода на Йонеско без разрешение и създала пастиш с претенциозното заглавие Конструкция на освободеното въображение. Според преводача резултатът бил голямо нищо, набор от кресливи етюдчета, който не издържал и три представления при полупразна зала. Друг пример е постановка на Макбет в Младежкия театър в София, определена от млада критичка като вчерашен недопечен хамбургер. Тук той припомня и комедийната парафраза на Алдо Николай по Шекспир – Хамлет в пикантен сос. Изводът му е, че текстовете трябва да се превеждат точно и художествено и да се поставят според идеята и естетиката на автора.

Стамболиев е работил и с живи автори – Думитру Раду Попеску, Йон Байешу, Марин Сореску, които са му имали доверие. От Сореску избира пет силни пиеси и 133 стихотворения и прави том, приет добре от критиката и читателите. Само една от пиесите е поставена – от Радиотеатъра с Асен Ангелов и Мариана Димитрова. Той се оплаква, че българските режисьори пренебрегват световно признатата румънска драматургия в полза на второкласни американски, френски, сръбски, турски, гръцки и македонски автори, макар Сореску и Вишниек да се играят в Париж, Лондон, Бродуей, Москва, Берлин, Неапол, Женева, Чили, Токио, Анкара и дори Иран.

По отношение на езика той не приема мнението, че българският е беден и неблагодарен за превод. Според него езикът и литературата ни са пострадали от петвековното османско владичество, а днес в медиите и националния ефир още звучат турцизми. Той смята, че медиите съзнателно опростяват езика, а това обслужва чужди интереси. Всеки език и култура са неповторим свят. Румънският език и литература, с автори като Еминеску, Чоран, Елиаде, Сореску, Станеску и Вишниек, за него не отстъпват на големите европейски езици. Българите като малък народ страдат от провинциални комплекси и подценяват съседна Румъния, докато надценяват по-далечни западни страни.

Накрая той разсъждава за превода като изкуство и родство по избор по заглавието на Гьоте. Това е тежък, зле платен и недооценен труд, понякога в сянка – много театри дори не изписват името на преводача в програмите и афишите. Той превежда главно на родния си език и рядко обратно; превел е текстове от Калин Илиев и Христо Бойчев на румънски, поставяни в Букурещ и на фестивала в Сибиу. Убеден е, че професионалният преводач трябва да превежда на родния си език и да избира авторите си – за него това са Йонеско, Сореску и Вишниек. Преводът може да е мъка, но по принцип е радост и по-смислен живот. Той критикува състоянието на културата и театъра в България, делегираните бюджети и абсурда театър или опера да се издържат от класици, докато в Австрия, Германия, Румъния, Русия и дори Турция се инвестира в култура. Припомня и думите на Дю Беле, италианската поговорка Преводачът е винаги предател, френското сравнение с жената и мисълта на Шлегел за художествения превод като смъртен двубой. Накрая цитира Емил Мишел Чоран, според когото преводачите, които е срещал, почти винаги са превъзхождали писателите – били са по-образовани, по-културни и по-достойни.