В коментар се защитава тезата, че България и Северна Македония са сред малкото държави, които нямат нужда от посредници, арбитри или модератори в диалога помежду си. Поводът е изказване на външния министър на Северна Македония Тимчо Муцунски, че заради ниското доверие е нужен представител на Европейския съюз, който да помага в разговорите с българската му колежка Велислава Петрова. Авторът приема тази идея с ирония и я представя като опит за въвеждане на трета страна на различни нива, включително между президенти и премиери.

Според Велислава Петрова подобна формула е нетипична между страна членка на ЕС и страна кандидат, когато договореностите са приети на европейско ниво. Тя подсказва, че решенията трябва да се търсят в диалог с ЕС, а не с отделна държава членка, като това не изключва разговори по чисто двустранни въпроси. Авторът смята, че настояването за посредник от ЕС може да се тълкува и като отказ от пряк диалог с Брюксел.

В текста се припомнят медиаторите между Атина и Скопие, довели до Преспанския договор през 2018 г., и ролята на американския дипломат Матю Нимиц. Според автора в Скопие често се разчита външна сила да помогне, а посредникът се възприема като защита на интересите на по-малката държава. Споменава се и предложението на проф. Петър Тодоров за международен арбитраж в Съвместната комисия за история и образование, което не е прието.

Основният аргумент на автора е, че хората от двете страни говорят на собствените си езици и се разбират без преводач. Затова според него външният посредник не решава същностния проблем, а по-скоро позволява на Скопие да търси външна подкрепа или да отлага пряк разговор. Текстът завършва с убеждението, че България и Северна Македония трябва да водят диалога си пряко.