Политическият сапун: как партиите и гадачите продават илюзии

Политическите гадатели у нас рядко се интересуват от съдбата на героите си. Тези герои остават нереални, сякаш създадени само да дразнят. Избирателната система също благоприятства гадателите: при мажоритарен вот те не биха могли да минават само с общи приказки. Партиите отдавна са загубили самоличност и съществуват покрай търговските умения на лидерите си.

Предизборните програми би трябвало да са основната стръв, но се случва обратното. Човек с политическо обоняние не се хваща на локумите в тях; те са алманах от небивалици, на които никой не разчита сериозно. Симеон нарича политическите гадатели „гадачи“ — дали иронично, или по своя неподражаем маниер. Кирчо му става сериозен съперник в осмукването на думи.

Дори малцината, които предлагат нещо смислено, не могат да отговорят на елементарен въпрос: как партиите продават стоката си и как гадачите им помагат? Примерът с Кенеди е показателен: баща му Джоузеф казал, че са продали Джей Еф Кей както се продава сапун — той не вярва в това, което продава, просто е пакетиран и удобен за консумация.

Нашите гадачи също продават тукашните сапуни, но пакетирането им не е сръчно. Те не са преобърнали нагласите на публиката; играят в предрешен мач. Загубата на Петър Стоянов от Първанов не беше изненада. Костов не прости репликата „Кажи си, Иване, те ще те разберат!“ Нито Иван щеше да си каже, нито някой щеше да го разбере. Стоянов продължава да се изживява като върховен арбитър, на когото Историята асистира — естествена фантазия за провинциален адвокат с висока самооценка. Наскоро той отново представи шербетизирана версия за януари 1997 г., което му помага да преживее бламирането на кампанията му. Но има „свои“, които и досега смятат мижавата му реплика за подлост към Вседържеца.

Парадоксално, Костов, който мечтаеше да членува в Комунистическата партия, днес изглежда по-автентичен „антикомунист“ от мнозина. Наивността в българската политика е трогателна, но и обезкуражаваща: как да разберат някои, че и недостъпният сфинкс може да има грехове? Костов е безподобен пазител на тайни: държи личните си подлеци до лявото коляно, оставя ги да го мокрят със сълзи, а самият той е в своето измерение, недостъпно дори за Историята. Не той, а те със смешноватите си гърчове съсипаха „дясното“ — той само ги поощряваше с тънка усмивка. Някои и сега не разбират какво е било това „дясно“. Историята често се създава от странни персони със странни отклонения. Костов можеше да бъде наречен „най-блестящата посредственост на партията“, но оцеля.

Кой продаде сапуна Костов? Няма отговор и няма да има, но се е случило. Може да е Божие наказание или просто да си плюем в пазвата — поне три пъти. Гадачите му слугуваха неистово, после го ругаха пак така, но не се добраха до отговор. Историята не е склонна да разкрива тайните на такива хора, може би защото ще ѝ бъде скучно без тях.

Гадачите не си дават зор да проникнат зад привидно простото; ако някой не се вписва в набързо съчинената им представа, започват да ги давят киселини. Радев е типичният дразнител за тях. Младите може да не помнят лафа „Уж зелен, а пък отвътре червен!“ за Зелените и екоформациите. По онова време червените се оказаха по-сръчни от „сините“, може би и затова Костов намрази своите заради мудност и несъобразителност в бизнеса. Те до голяма степен не го разбираха. „Кажи си, Иване?!“ Цяло президентство ти е отпуснал, а ти пак не вдяваш.

Историята подсказва дребните неща със закъснение — когато вече няма какво да се вдява. Напопреструваха се, късаха си ризите, за да покажат червени сърца, после сини — докато Голямото Преструване пусна кепенците, никой вече не се интересува от това театро. Дори гадачите не са ентусиазирани; вижда им се вкисната манджа.

Обаче Радев бил московец — твърдят най-необузданите гадачи от най-червените фамилии. В скоба: напоследък впечатление прави некролог, написан от Бойкикева, майката на Христо Иванов, за другарите ѝ по идея, изтребени в сибирските лагери. От него извира неподправено чувство и възхвала на извисяващата сила на страданието, така че човек забравя комуняги, фашаги и все по-евтините идеи, които изглежда ще ни погубят.

А Радев? Чемодан, вакзал, Масква? Той се качи на главите на най-гласовитите тъпаци. Нека надуват бузи, че е московски агент, да му създават алиби; той си знае играта, особено с думите. Тази история трудно се хваща от двата края. Гадачите са надървени врабчета, още се съвземат от потреса след изборите. Малцина вече искат да пристъпят по-навътре от „епидермалното“, сякаш това е ненужно усилие. Ако леността ни надвие, всички ще се озовем на някакъв вакзал, без да знаем къде ще ни отведе влакът — ако изобщо се появи.

Не бива да се смята, че това е хвалба за Радев. Той си свърши своето, още когато се подигра с Бойковите цецки. Но и досега е прекалено неясен и иска да си остане такъв. Това е проблем. Винаги сме страдали от „лидери“ — или непоносимо ясни, или непоносимо потайни. Никой от двете породи не понечваше, а може би и не знаеше какво и как да ни каже. Например: остатъците на Самуил каква наша сиромашия трябва да затъкнат? Бъркотиите около паметника на Шипка на кого ще се харесат? Толкова херои се ерчеха на Паметника на Съветската армия — а накрая го събори някаква женица. Докато се крием зад жени, все ще ни докривява от думите на Хербст в първите часове на войната със сърбите: „Единственият мъж в София по това време беше Екатерина Каравелова...“