Вечният дебат дали Пинк Флойд без Роджър Уотърс е равносилен на прог-Дайър Стрейтс отново се разгаря. Твърдението, че Уотърс е Пинк Флойд, а Гилмор е превърнал групата в нещо като стадионна прог формация, има своите основания, но не изчерпва истината.

През 70-те години Уотърс се утвърждава като концептуален архитект на групата. Негови са текстовете и големите теми в The Dark Side of the Moon, Wish You Were Here, Animals и The Wall. С The Final Cut (1983) той поема абсолютен контрол, а Гилмор е маргинализиран. След напускането си през 1985 г. Уотърс вярва, че брандът е приключил и заявява, че останалите няма да се справят без него.

След съдебния развод Гилмор поема лидерството. A Momentary Lapse of Reason (1987) и The Division Bell (1994) носят по-полиран, мелодичен и стадионен звук. Гилмор сам признава, че е бил принуден да поеме лидерството, но музиката без задушаващия контрол на Уотърс е била освобождаваща. Ако Уотърс е умът, Гилмор е сърцето: негови са атмосферните китарни сола и топлият вокал в парчета като Comfortably Numb и Time.

Сравнението с Дайър Стрейтс обаче пропуска ключова фигура – клавириста Рик Райт. Уотърс го изхвърля по време на The Wall, но Гилмор умишлено го връща за The Division Bell, за да възстанови оригиналното ДНК. Според Гилмор звукът на Райт е спойката и без неговите клавишни текстури групата не е същата. Именно Хамънд органите и космическите синтезатори на Райт в Marooned и Cluster One отличават Пинк Флойд от класическия блус-рок и сухия звук на Дайър Стрейтс.

Пинк Флойд никога не е бил само един човек. Групата е феномен заради уникалния, макар и токсичен, баланс между две различни творчески сили. Уотърс без Гилмор звучи сухо, театрално и политически претоварено. Гилмор без Уотърс звучи зашеметяващо красиво, но понякога му липсва онази концептуална и застрашителна хапливост.

Метафората за прог-Дайър Стрейтс е точна за превръщането на китариста в център на вселената, но е несправедлива към запазения космически мащаб и завръщането на Рик Райт. Без горчивината на Уотърс нямаше да има стената, но без изяществото на Гилмор нямаше да има желанието да полетим над нея.