Авторът описва рядка промяна в публичния образ на Делян Пеевски: от почти невидим център на властта, който не дава интервюта и чието име е било табу в медиите, до човек, който застава пред общината и говори в защита на своите хора. Според текста тази поява не го прави по-силен, а по-уязвим, защото разваля мита за магнетичното му присъствие, което подрежда всичко без пряка публична намеса.

Кметовете, наричани негови лейтенанти, са показани като горящи като сухи пръчки, а Пеевски е принуден пламенно да ги брани. Това е знак за слабост, а не за сила. Аргументът е, че колкото и убедително да звучат думите му, те не могат да заличат кой е той и какъв модел олицетворява.

Статията припомня, че Пеевски и Борисов са били тандем с почти всевластно влияние, пред който са се подчинявали или били смачквани политици, бизнес, други мутри и граждани. Протестите от 2013 г. и искането за оставката на Пеевски като шеф на ДАНС са пример за обществен натиск, който според текста не е постигнал очакваната промяна.

Днес липсват ясни публични думи за край или възмездие. Вместо това се чуват оправдания, че определени хора били добри. Авторът оспорва това чрез примера с Доган, който също е бил изолиран, а негови приближени са го предали. Основната теза е, че публичната защита на стария модел не измива отговорността, а по-скоро показва, че една епоха на неуязвимост се е пропукала.