Българските парамедици Цвятко Луджев и Ина Сталева се завърнаха от Париж с трето място в Paramedics Cup – международно състезание по спешна медицина, част от Европейския конгрес по спешна медицина EUSEM 2026. Във финалното класиране пред тях останаха два отбора от Тайланд. Успехът идва след три последователни практически сценария, максимално близки до реалната работа на екипите за спешна помощ.

Луджев разказва, че класирането не е било основната цел. Българският екип е отишъл, за да докаже, че у нас има парамедици, готови да се борят за човешкия живот в най-мрачния му час. Според него решаващи са бързата преценка, разпознаването на животозастрашаващите състояния, стабилизирането на пациента и насочването му към лечебно заведение.

Най-тежък се оказва третият сценарий. Мъж припада в градина, намерен от съпругата си до електрическа машина. В главите на участниците минават травма от падане, комоцио, токов удар. Ина Сталева за секунди разпознава истинската заплаха – не травма, а тежък анафилактичен шок, причинен от насекомо. Бързата ѝ преценка насочва екипа към незабавни действия.

Луджев е парамедик с дългогодишен опит, бивш военнослужещ и командос, участвал в международни мисии, а днес и кмет на село Ивайло. Той казва, че кметството е до време, а парамедикът се остава до живот – това е печат върху душата. Армията му е дала дисциплина, чест и достойнство, а спешната помощ – желание да помагаш без да искаш нищо в замяна. Точно тези качества му дават сили и на една от най-неблагодарните длъжности – кмет на малко населено място.

По думите му в България парамедиците са невидими. Държавата често им обръща гръб, а медицинските среди се преструват, че ги няма. Въпреки това шепа от тях остават на първа линия в Центровете за спешна помощ. Луджев посочва още, че на всеки останал тук се падат трима колеги, принудени да напуснат. Млади, умни и способни българи спасяват животи в Англия, Румъния и Германия, защото родината не им е дала шанс.

Като кмет на село Ивайло той познава проблема с достъпа до медицинска помощ извън големите градове. Някога всяко малко селце имало диспансер, кабинет и фелдшер. Днес това наследство се руши. Ивайло е сред малкото благословени – на пет километра от най-голямата болница в Пазарджик. Но сърцето му плаче за забравените села, до които линейката пътува с часове, а близките на болния чакат на пътя и се молят за чудо.

Участието в Париж не е било само негово и на Ина. Луджев благодари на Съюза на парамедиците в България за доверието и на д-р Теодор Цанков, който е посветил цялото си лято на подготовката. Най-голяма благодарност отправя към 10-12 души, останали в сянка. Те са отделили собствени средства, осигурили регистрации, самолетни билети и нощувки. „Ние бяхме просто лицето, но те бяха душата на този триумф“, казва той.

След третото място в Париж екипът получава покана за световно състезание по спешна медицина в Чехия през май 2027 г. Там мащабът е огромен – 200 отбора от студенти, 200 от лекари и 200 от парамедици от цял свят. Луджев мечтае един ден на тази арена да стъпи екип от български Център за спешна медицинска помощ. Той е убеден, че у нас има много по-подготвени специалисти, които заслужават света да ги чуе.

За подобряване на спешната помощ у нас той настоява държавата най-после да застане до парамедиците и ясно да им каже, че имат място тук. Според него те не искат да изземват чужди функции, а да бъдат рамо до рамо с една задушаваща се спешна медицина, изнемогваща под хроничния дефицит на кадри. Болно е, че българските парамедици намират признание навсякъде по света, но не и в собствения си дом.

Към младите, които се колебаят дали да изберат професията, Луджев обръща поглед десет години назад. Когато решил да учи за парамедик, нямал гаранции, че ще може да работи това в България. Д-р Теодор Цанков го насърчил с думите: „Давай смело, завърши! Ние ще развием тази професия в България.“ Благодарение на всекидневната борба на Ива Пехливанска, председател на Съюза на парамедиците в България, колелото се завъртяло. Днес Луджев вярва, че в близко бъдеще парамедици ще има в почти всеки град. „Устояваме 10 години в мрак, за да донесем светлина за българските пациенти“, казва той.