Според изчисления на консултантската компания EY-Parthenon, САЩ и европейските страни трябва да похарчат 23,6 трилиона долара до 2050 г., за да се откъснат от Китай в критични сектори. Това се равнява на около 940 милиарда долара годишно допълнителни инвестиции. Процесът се нарича икономическо отделяне.

От тази сума 58% се падат на САЩ (13,7 трилиона долара за 25 години), 39% на еврозоната (9,1 трилиона долара) и едва 3% на Обединеното кралство (800 милиарда долара). Анализът се фокусира върху еврозоната, а не целия ЕС, тъй като тя е икономическото ядро с 85% от БВП на съюза.

За САЩ 550 милиарда долара годишно са управляема сума – около 1,4-1,8% от БВП. За Великобритания това е 0,6-0,9% от БВП. Но за еврозоната ситуацията е значително по-сложна. Допълнителните разходи възлизат на 1,3-2% от БВП и 3-4% от бюджетните разходи. Възниква ключовият въпрос: откъде ЕС ще вземе тези пари?

Брюксел разглежда четири основни източника на финансиране, всеки със своите проблеми:

Първи източник: Общоевропейски данъци. Разширяване на „собствените ресурси“ на ЕС – данъци върху тютюна, онлайн залаганията, криптовалути и цифрови услуги за големи корпорации. От тях реално е въведен само фиксиран мит от 3 евро за евтини стоки от чуждестранни онлайн магазини от 1 юли 2026 г., което удари китайските гиганти Temu, AliExpress и Shein. Останалите идеи остават на хартия. Данъците ще донесат десетки милиарди евро, но това е капка в морето спрямо нуждата от 360 милиарда долара годишно за еврозоната.

Втори източник: Преки вноски от държавите членки. Преговорите за бюджета на ЕС за 2028–2034 г. вече разделиха блока на два лагера: „пестеливите“ (Германия, Нидерландия, скандинавските страни), които настояват за намаляване на разходите, и коалицията „приятели на сближаването“ (Полша, Италия, Испания), която иска повече средства за регионално развитие. Богатият Север не желае да субсидира амбициите на другите, а Югът и Изтокът са по-заинтересовани от своите уязвими индустрии, отколкото от технологичния суверенитет на Брюксел. Всеки опит за рязко увеличаване на вноските ще срещне вето или продължителни пазарлъци.

Трети източник: Дългово финансиране и пенсионни спестявания. По подобие на антикризисния пакет NextGenEU, ЕС може да вземе заем от пазара. Но безкрайното увеличаване на публичния дълг с високи лихви е опасно, затова се обмисля привличане на частен капитал чрез Съюза за спестявания и инвестиции (SIU), като се използват пенсионните фондове. Европейските пенсионни фондове разполагат с трилиони евро, но те са концентрирани основно в Нидерландия, Дания и Швеция. Освен това фондовете са консервативни и инвестирането в дългосрочни геополитически проекти с несигурна възвръщаемост крие риск за бъдещите пенсионери.

Четвърти източник: Преразпределение на средствата. Най-вероятният сценарий е съкращаване на стари бюджетни пера в полза на нови приоритети. В проектобюджета за 2028–2034 г. Брюксел намалява разходите за кохезионни фондове и териториално развитие, но увеличава финансирането за отбрана, космос, миграция и енергетика. Това означава преход от солидарност към геополитическо оцеляване – стратегия, която ще задълбочи неравенството в Европа.

В крайна сметка нито един от четирите източника не може да осигури пълната сума. Най-вероятно ЕС ще събере значително по-малко и ще се ограничи до целенасочена защита на няколко критични сектора като полупроводници, батерии и редкоземни метали. Пълният разрив с Китай е нереалистичен – Пекин остава най-големият доставчик на стоки за ЕС с 22,3% от вноса. Очакването Брюксел да намери допълнителни 360 милиарда долара годишно за борба с китайското влияние е наивно.