На 16 октомври 1854 г. в Дъблин се ражда Оскар Уайлд – ирландски драматург, писател и поет. Той оставя ярка следа не само с творчеството си, но и с парадоксалните си мисли, които често изпреварват времето си. Повод да си припомним част от тях е рожденият му ден, а най-подходящото място за дръзките му идеи е романът „Портретът на Дориан Грей“. Именно тази книга му носи славата на модерен писател, скандална оценка от критиците и противоречиви читателски реакции, но с годините се превръща в класика на английската и световната литература. Още в предисловието Уайлд заявява: „Няма нравствени и безнравствени книги. Има добре написани и зле написани книги. Това е.“

Следват темите, които вълнуват писателя. За красотата и естетиката той изпитва съчувствие към всичко освен към човешката мъка, защото тя е грозна, ужасна и потискаща. Според него всеобщото съчувствие към страданието е нездраво; трябва да съпреживяваме красотата, ярките цветове и радостите на живота и по-малко да говорим за тъмните му страни. Уайлд твърди, че от всички художници, които е познавал, само бездарните са били очарователни хора: талантливите живеят чрез творбите си и сами по себе си са безинтересни, докато второстепенните поети влагат в живота поезията, която не могат да вложат в стиховете си. Онези, които намират в красивото лошо, са покварени и това не ги прави привлекателни. Зад красивото винаги се крие трагедия; дори най-скромното цвете разцъфтява след родилни мъки на световете.

За младостта и старостта той смята, че трагедията на старостта не е в това, че човек остарява, а че по душа остава млад. Пулсът на радостта отслабва, тялото одъртява, усещанията угасват и хората се превръщат в марионетки със спомени за страсти, от които са се страхували, и съблазни, на които не са се поддали. Според Уайлд младостта се връща, ако повториш всичките ѝ безумия. Затова съветва да се възползваме от младостта, докато не си е отишла: да не хабим златните дни с досадни проповедници, да не поправяме непоправимото, да не посвещаваме живота си на невежи, пошли и нищожни хора, да не следваме измамни идеи и нездрави стремежи. „Живейте! Живейте онзи прекрасен живот, който е скрит във вас. Не изпускайте нищо, вечно търсете нови усещания! Не се страхувайте от нищо!“

За любовта и верността Уайлд пише, че влюбването започва с лъжа към себе си и приключва с лъжа към другия – това е любовна връзка. Мъжете се женят от умора, жените – от любопитство, и бракът носи разочарование. Думата „винаги“ го ужасява, защото жените особено я обичат и развалят любовта, стремейки се да я направят вечна. Повърхностни са онези, които обичат само веднъж; тяхната вярност и постоянство са летаргия на навика или липса на въображение. Верността в любовта, както и неизменността на мислите, са доказателство за безсилие.

За съвестта и нравствеността той отбелязва, че тайни пороци няма – те се проявяват в линията на устата, в натежалите клепачи, дори във формата на ръцете. В самобичуването има наслада: когато виним себе си, усещаме, че никой друг няма право да ни обвинява, а опрощението идва не от свещеника, а от самата изповед. Да бъдеш добър означава да живееш в съгласие със самия себе си. Опитът няма морално значение; хората наричат грешките си опит. Съвестта и страхливостта са едно и също – „съвест“ е официалното име на страхливостта. Всеки живее както иска и сам си плаща за това.

Оскар Уайлд умира на 46 години в изгнание във Франция на 30 ноември 1900 г. от остър менингит, предизвикан от възпаление на ушите. Последните му дни преминават в евтин хотел, а последните му думи са: „Или аз, или тези гадни тапети на цветенца“.