Всяка новина за покачване на цените, въвеждане на еврото или поредна реформа предизвиква у хората едно и също усещане – че обедняват. Това не е статистическо наблюдение, а реално преживяване в магазина, на касата, при плащането на сметките. Усещането не идва от носталгия, а от дълъг процес, започнал още с прехода, който така и не приключи. Преходът се превърна от временно състояние в постоянен модел. Обещаваше кратък път към свобода и благоденствие, но роди мутри, спекула и социална умора. Цените изпреварват доходите, а всяка промяна – от валутна до енергийна – се използва като оправдание за ново поскъпване. Така преходът става морален проблем: легитимира идеята, че "всеки се спасява сам", а по-слабите плащат цената. Въвеждането на евро в общество със слаби институции и висока спекула не е гаранция за по-добър живот, а може да ускори съществуващите проблеми. Метафората за "оядените" става все по-точна – система, в която едни печелят от обедняването на други. Когато храните поскъпват без икономическа логика, когато енергията става инструмент за печалба, когато трудът се обезценява, обществото се разяжда отвътре. Сравнението с живота "преди" често се отхвърля като сантиментално, но хората сравняват не идеологии, а сигурност – способността да планираш, да знаеш, че утрешният ден няма да е по-лош. Сега мнозина живеят в режим на постоянно приспособяване, което води до апатия. Спекулата не е само икономическо явление, а култура на "вземи сега", "натисни докато може". В такава среда всяка голяма промяна – евро, Зелена сделка, дигитализация – се превръща в риск за обикновения човек и възможност за малцина. Докато правилата не започнат да важат за всички, разговорът за цени и валути е вторичен. Истинският въпрос е дали ще живеем в общество, което не приема обедняването като нормално състояние. Защото когато хората свикнат да обедняват, "оядените" вече не са метафора, а диагноза.