Тази година Нобеловата награда за литература отиде при канадската поетеса Ан Карсън. Тази новина вероятно е донесла облекчение на мнозина у нас, защото евентуален триумф на Георги Господинов нямаше да бъде посрещнат с всеобщо тържество, а с тежка културна война. В такава война аргументите за литературата отдавна са заменени от политически пристрастия.

Ако Господинов беше взел Нобела, критиците му щяха да го подредят до Мария Бакалова и DARA. Бакалова получи номинация за „Оскар“ за роля в „Борат 2“, а DARA донесе първа победа на България на Евровизия с „Bangaranga“. Сравнението не е пресилено, защото световните награди са девалвирали. Днес Стокхолм, Лос Анджелис и евровизионните сцени не оценяват просто чист талант, а правят глобален кастинг, в който тежат политическата коректност, удобните социални послания, геополитическият баланс и квотният принцип.

Историята на Нобеловите награди е пълна със скандални решения. Стокхолм е пропускал Лев Толстой, Владимир Набоков и Хорхе Луис Борхес. Награда за литература е получавал Боб Дилън, а наградата за мир е била връчена на Барак Обама авансово. Има и случаи като този с Мария Мачадо, чиято награда беше посрещната с неубедителни критерии. Когато критериите зависят от конюнктура, публиката губи вяра.

Затова всеки голям пробив на българско име в чужбина вече не се чете като наш триумф, а като правилно позициониране. Успехът на Бакалова се вижда през холивудските клишета за Източна Европа, а международните номинации на Господинов скептиците свеждат до награждаване на правилната евроатлантическа позиция.

Хейтът срещу Господинов у нас е институционализиран в определени интелектуални и политически кръгове. При Нобелова награда той щеше да ескалира. Този хейт не е просто спонтанен народен гняв, а медийно произведен. Българската медийна среда е дълбоко поляризирана. Много медии са се отказали от ролята на обективни хроникьори и са се превърнали в машини за кликбайт и изкуствено разделение. За да оцеляват в дигиталната ера, те имат нужда от скандали и врагове. Успехът на сънародник е идеално гориво за техния бизнес модел. Посредствеността се продава трудно, но омразата и завистта гарантират трафик.

Литературният успех у нас е дихотомен: за едните Господинов е национален спасител и „българският Маркес“, за другите – проект на грантово финансиране, който пише това, което „Западът“ иска да чуе за тъжния, носталгичен и объркан балкански човек. Тази поляризация изключва нормален разговор за качествата на „Времеубежище“. Книгата или се боготвори, или се анатемосва. Затова един Нобел щеше да бъде ново мощно гориво за родната жлъч.

Струва ли си да се ядосваме? Краткият отговор е не. Ако глобалните отличия са девалвирали до политически кастинги, нито гневът срещу Господинов, нито прекомерното му възвеличаване имат смисъл. Литературната стойност не се измерва с кулоарните решения на шведските академици, които са давали Нобел на Петер Хандке въпреки тежките обвинения в политически залитания, или са бъркали медицински открития с фатални последици като лоботомията на Антонио Егаш Мониш.

Евентуален Нобел за Господинов просто щеше да го постави в кутията на глобалния шоубизнес, където днес съжителстват холивудските роли на Бакалова и комерсиалните поп хитове на DARA – бързо консумирани, силно дискутирани и веднага политизирани. Вместо да се ядосва на неслучилия се триумф или на конюнктурния му характер, българският читател има по-здравословна алтернатива: да излезе от социалните мрежи и да прочете някоя книга – на Господинов или на победителката. Защото накрая остава само чистият текст, а шумът на кастингите винаги заглъхва.