На 25 септември 1396 г. султан Баязид I, наричан Светкавицата, разбива край Никопол обединена кръстоносна армия. Походът е обявен през 1394 г. от папа Бонифаций IX срещу османското настъпление на Балканите. Това е предпоследният голям кръстоносен поход и последният западен поход на Изток през Средновековието. След Косовската битка през 1389 г. османците завладяват по-голямата част от Балканите. През 1393 г. пада Търновското царство, а Византия е покорена, макар Константинопол да удържа. През 1395 г. цар Иван Шишман е убит в Никопол по заповед на Баязид, защото не изпълнява васалните си задължения. Брат му Иван Срацимир, владетел на Видинското царство, също става турски васал. Османската вълна достига до Унгария. Унгарският крал Сигизмунд, по-късно император на Свещената римска империя, първи алармира европейските монарси. Подкрепен от папа Бонифаций IX, той организира общ кръстоносен поход. Важна роля има бургундският херцог Филип II Смели. През 1396 г. синът му Жан Безстрашни повежда 10 000 френски рицари. Към тях се присъединяват 6 000 германски рицари, 1 000 англичани и шотландци, както и полски, австрийски, швейцарски, ломбардски и хърватски воини. Венецианският адмирал Нико събира 44 галерии от Венеция и Генуа, а с тях пристигат йоанити от Родос. Сигизмунд се включва с 30 000 воини, като християнската армия достига до 60 000 души. Главнокомандващ е 24-годишният Жан Безстрашни, а кавалерията се командва от френския маршал Жан льо Менгр-Бусико. В похода участва и влашкият воевода Мирча Стари, васал на Унгария, с опит срещу Баязид. Кръстоносците тръгват към България по левия бряг на Дунав, пресичат реката при Железни врата край Оршова за осем дни. При Видин местният православен владетел предава града на унгарския крал, заедно с турците в него. Кръстоносците плячкосват района, а Рахово (днес Оряхово) е разграбен, турските му жители са пленени или убити. Никопол е добре защитен, а кръстоносците нямат обсадни машини. Те не очакват бързата поява на Баязид, който обсажда Константинопол. Султанът вдига обсадата и бързо се отправя към Никопол. По пътя към него се присъединява сръбският княз Стефан Лазаревич с тежка конница. Битката започва с кавалерийска атака на френските рицари, но завършва с поражение за кръстоносците, след като сръбските рицари се бият на страната на турците. Разгромът е удар срещу Второто българско царство и последна европейска надежда за спасяването на Константинопол. На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на между 3 000 и 10 000 пленници в отмъщение за убитите турци в Оряхово. Пленниците под 18 години са запазени за армията или продадени в робство. Видинското царство пада под турска власт веднага след битката, а цар Иван Срацимир е пленен и затворен в Бурса. Следващите опити за освобождение – въстанието на Константин Срацимир и Фружин Шишман (1404–1408) и походът от 1443–1444 г., завършил с битката при Варна – не успяват. Това води до окончателното покоряване на Сърбия (1459), Босна (1463–1465), Албания (1479), Херцеговина (1482) и превземането на Константинопол през 1453 г., както и на Тесалия, Пелопонес, Далмация и Черна гора. Влахия и Молдова също признават османската власт, а Унгария през XVI век се превръща в арена на сблъсък между Османската и Хабсбургската империя.