Дебатът за сигурността в България често заобикаля най-важните въпроси, които в други държави от Алианса отдавна се обсъждат открито. Първият е дали кандидатите за президент са готови да изпълнят ангажиментите по член 5 от Договора за НАТО и да търсят подкрепа в парламента, ако Русия нападне друга членка. Според изложените позиции Румен Радев едва ли би настоявал за това; по-вероятно би заел позиция на неутралитет с популисткия аргумент, че така България остава извън войната. Такава позиция обаче поставя под въпрос самото членство в НАТО, защото принципът е взаимен: реакцията при нападение срещу съюзник определя и реакцията на съюзниците, ако бъдем нападнати. В това мислене Русия не се възприема като пряка заплаха, затова подготовката за отбрана изглежда ненужна, предупрежденията – преувеличени, инцидентите – случайни, а нуждата от реакция – провокация. Ако все пак има реална атака, бездействието по член 5 и фактическото самоизключване от НАТО биха могли да доведат до унизително търсене на защита от Москва и плащане на цена за спокойствие. Вторият въпрос е още по-труден: как България ще се защитава на фона на постоянни ядрени заплахи? Паниката не е решение; Западът живее под такава заплаха от десетилетия и продължава да се развива. Ядреният статут не помага на Русия във войната с Украйна. Затова трябва да се обсъди дали България иска да е част от европейския ядрен чадър и готова ли е да приеме ядрено оръжие, ако това е част от стратегията за възпиране. Това са реалните въпроси, а не лозунгите. Изборът пред страната е все по-труден, скъп и екзистенциален. Снишаването вече не е опция; отсъствието от европейския дебат ще бъде за наша сметка.