В рамките на един ден две публични изяви – на Бойко Борисов и Цветан Цветанов – поставиха под въпрос дали политиците с опит във високите държавни постове винаги преценяват кога информацията и контактите трябва да останат в институционалните рамки. Поводът не е поредният политически скандал, а по-сериозната тема за националната сигурност и отговорността на хората, които са заемали най-високите позиции в държавата.

Бойко Борисов коментира публично информация, представена на заседание на Консултативния съвет за национална сигурност при президента. Ставаше дума за плавателни съдове в Черно море и за въпроса дали на борда им е имало хора или военни товари. КСНС не е обикновена политическа дискусия, а формат, в който се обсъждат чувствителни въпроси за сигурността. Не всяка информация оттам е автоматично класифицирана, но публичното ѝ интерпретиране изисква особена прецизност. Ако има съмнения в оценките на службите, те е редно да бъдат поставени пред компетентните институции, а не превърнати в част от политическия дебат. Политикът има право да критикува и да задава въпроси, но достъпът до чувствителни данни не означава, че всяка подробност трябва да става публично послание.

Вторият случай е свързан с Цветан Цветанов, който публикува снимка с Кирило Буданов. Буданов е ключова фигура в украинската система за сигурност – оглавяваше военното разузнаване на Украйна, а по-късно пое кабинета на президента Володимир Зеленски. Посещението му в София е било чувствително от гледна точка на сигурността и е проведено при засилена конфиденциалност. В този контекст публикуването на снимка от бившия вътрешен министър повдига въпроси за необходимостта подобен контакт да бъде афиширан. Цветанов би трябвало да познава значението на оперативната дискретност, особено когато става дума за представител на държава във война. Буданов е обект на руски наказателни преследвания, а съображенията за сигурност около него са особено важни. Това не означава автоматично, че снимката е създала конкретна опасност, но въпросът защо срещата е превърната в публична демонстрация остава основателен.

Общият знаменател и в двата случая е превръщането на осведомеността и достъпа до влиятелни хора в политически актив. За политиците, заемали високи държавни постове, отговорността не приключва с края на мандата. Опитът би трябвало да носи и по-добра преценка кога дадена информация остава в институционалните рамки и кога публичността може да има нежелани последствия. Обществото има право на информация и властта трябва да бъде контролирана, но между прозрачността и безразборното разгласяване има съществена разлика. Прозрачността предполага проверими факти и ясна отчетност, докато безразборната публичност може да създаде внушения или да разкрие чувствителни обстоятелства.

Националната сигурност не е реквизит за телевизионни изяви, нито средство да се покаже колко човек е осведомен или близък до влиятелни международни фигури. Когато си бил на върха на властта, от теб се очаква да разбираш кога не бива да говориш. Понякога най-важното доказателство за опит не е какво знаеш и с кого се снимаш, а дали умееш да прецениш кога публичността трябва да отстъпи пред отговорността.